Слънцето трепти и играе (завършена)

Част10. Слънцето изгрява.

 Вълко се метна на коня си и веднага щом излезе от портата го пришпори с пети, за да мине в галоп. Дори седло не му беше сложил, а само един оглавник, за който да се държи. Усещаше всяко движение на мускулите на едрия му и силен гръб. Приведе се ниско до шията му и прилепна там, като част от животното. Всички мисли бяха излетяха от главата му. Остана само усещането за свобода от бясното препускане. Остави коня сам да избира посоката и след като премина през селото, той прекоси през синорите на няколко ниви и навлезе в гората. Вълко веднага позна пътеката, която водеше към Момина кула и после се спускаше към колибата на баба Неда. Разбира се имаше и друг път, по който се стигаше при лечителката – по течението на малката рекичка, която тръгваше от селото и минаваше досами мястото, където живееше тя, а сега и Деница. Стисна Вълко юздата и насочи коня по равната пътека. Не щеше да се връща пак до оная скала, а и нямаше причина да избира по-трудния път. Даже не знаеше дали трябва пак да отива там. Какво щеше да промени? Деница не го беше разбрала. И той нея не разбираше. Помислил беше, че щом идва сама при него, за да изпълни молбата му, то той значи нещо за сърцето ѝ, но явно се беше заблудил. Не разбираше как може млада и права мома да избере да се затвори в онази колиба и да вари разни илачи и мехлеми, вместо да живее спокоен и богат живот в господарската къща. Той бе разбрал, че я иска, независимо, че беше сираче и имоти нямаше. Това не променяше чувствата му към нея. Ала тя беше рекла, че има друг път в живота. Друг път, без него. Може би обичаше друг някой мъж! Тая мисъл зачовърка ума му и се пускаше бавно по пътеката, а и коня се спираше да пощипва по малко трева, все едно и той усещаше колебанието на ездача си. Трудно му беше на Вълко да схване какво му беше казала Деница, преди да си тръгне. Мислеше над думите ѝ. А и майчините му думи се връщаха в ума му, но не му даваха отговор. Опитал се бе да постъпи, както е редно. Да я помоли да му стане жена, в къщата му да иде и господарка там да е. Пренебрегнал бе и татковите си думи, нищо, че старият се мръщеше и сърдеше, че Деница е избрал, а не някоя по-имотна и скромна мома. Но накрая пак излезе, че грешно е сторил. А каква беше грешката му, така и не знаеше...

Свечеряваше се полека. Търкулна се слънцето, като червена топка по хоризонта на запад и сякаш там се задържа и висна. Не му се тръгваше и на него, не щеше мрака да пусне.

Стоеше Деница до реката и гледаше към залеза. Трепкаше слънцето с последните си лъчи за тоя ден, а заревото му обагряше в оранжево облаците. Тъжно ѝ беше и тежко на сърцето. Раздираше се умът ѝ от съмнения. Беше повярвала на Вълко, ала така и не успя да му обясни, че тя няма как да е просто една покорна невеста. Не знаеше как да му каже какво значи за нея да лекува. Беше някаква вътрешна сила, някакъв огън, който с нищо не се потушаваше. Но той не я разбираше. Не можеше да приеме с мъжката си гордост, че и жената има свои мечти и те не са само деца да ражда и гледа, а и къща да върти. Богаташкия дом не я блазнеше, а само за обич копнееше нежното ѝ сърце. Тая обич беше видяла в очите на Вълко, но тя явно не беше достатъчна, за да я приеме той, каквато е.