Слънцето трепти и играе (завършена)

Част9. По-светло...

–Заради Вълко идеш, лельо Недялке, знам аз... – каза Деница, а очите ѝ бяха някак отнесени, далечни, навътре вглъбени и непроницаеми – Защо идеш? Знаеш той какво стори и защо го стори. При него работа нямам аз!

–Моля ти се, Денице! Ако не беше заради лошо, нямаше да дойда! Промени се той, не е оня мъж, който ти знаеш...

–Само дни минаха, откак избягах оная нощ! Как ще се промени? А и човек какъв е, такъв си остава!

Стана Деница от трикракото столче, на което беше приседнала и загледа леля Недялка право в очите.

–Потъва той, Денице. Ако не дойдеш ще тръгне по лошия път!

–Нямам дълг към Вълко. Никаква не съм му!

–Така е. Ала мисля, че сама знаеш за какво ти говоря.

Скръсти ръце момичето пред гърдите си, сякаш да се предпази от нещо невидимо. Неспокойна беше и несигурна.

–Ще помисля – каза накрая тя – Не мога да тръгна веднага. А и той защо не дойде при мене?

–Рече, че опитвал, но сякаш нещо пътя му препречвало... Сила някаква. Невидима. Вярвам му, Денице! Иначе нямаше да дойда!

Тръгна си жената, а Деница захвана да чисти колибата. Вреше в нея отвътре някакво странно чувство. Мислите ѝ се връщаха все там, към ония сънища, в които Вълко я викаше. Виждаше тя сякаш в душата му там, а не искаше подобно познание. Тръпнеше в нея сърцето при тоя спомен, ала не от страх, а от някакво вълнение, което не бе изпитвала. Черните му очи я изгаряха, но бяха меки и благи, а не с лудост в тях. Кое беше реалност и кое сън?

Свърши с чистенето, а още едва обяд беше минал.

–Ще ида – каза някак глухо тя, чак собствения си глас не позна – Ще ида при него. Не мога тъй, със скръстени ръце да седя.

–Иди, дете. Ти ще познаеш какво е.

–Кое, бабо Недо?

–Онова, за което Недялка говори. Обаче с тебе ще дойда, нищо че оня дъртия най-много да ме изгони, още на вратника!

Поеха двете жени към селото. Странно ѝ беше на Деница, че се връща в чорбаджийската къща, в която до скоро беше работила. Сякаш не дни, а години бяха минали от това време.

Посрещна ги Недялка на двора, а в очите ѝ светна облекчение.

–Добре сте дошли, Денице, Недо! – рече тя развълнувана и забърса бързо мокрите си ръце в престилката – Ще идеш ли при него? Ей сега го молех да тури един залък в уста, а той само в тавана гледа и мълчи... Ела, ще те заведа! – обърна се тя направо към момичето.