Слънцето трепти и играе (завършена)

Част5. Еновденски неволи. Нощта срещу Еньовден. Момина кула.

Деница потъна в тъмнината. Стъпваше тихо с меките си цървули. Луната осветяваше пътя ѝ. Кръвта ѝ бушуваше и усещането, че още нищо не е приключило не ѝ даваше мира. Пръстите ѝ бяха като опалени от огън. Затвореше ли очи за миг и виждаше червените белези по бузата на Вълко. Не знаеше какво стана, но сякаш отново кожата му се топеше под допира ѝ. Викът му резонираше в кръвта ѝ. Огънят в нея бе поел част от същността му и тя знаеше, че той няма да се откаже и ще я последва в нощта. Гневът го бе превзел и заслепил и това щеше да е фатална нощ за някой от двама им. Вече бяха преминали някаква важна граница и връщане назад нямаше. Той нямаше да спре, тя нямаше да се даде. Знаеше го.

Продължи забързано напред. Заради тъмнината не можеше да тича, защото рискуваше да се сурне надолу от пътеката и да се пребие. Усили ход, защото очите ѝ бяха навикнали на тъмнината, а и нещо отвътре я водеше и напътстваше. Ниските храсти преминаха в борова гора и пътеката зави надясно, поемайки остро нагоре. Трябваше да мине през една скала, която винаги я беше привличала по някакъв странен и неописуем начин. Момина кула. Знаеше легендата за нея. Легенда още от турско време, когато група турци подгонили красиво момиче, за да го обезчестят, ала то предпочело да скочи от скалата и да намери смъртта си в урвата под нея, вместо да им се даде. Разбираше я, както никога до сега. Усещаше отчаянието, което я бе водило нагоре по пътеката и после надолу в бездната, към гибелта. Мъртва, но чиста. Гората ѝ шепнеше. Клоните се навеждаха да я подкрепят, да погалят раменете ѝ, да целунат нагорещените ѝ от бързия ход страни. Вятърът я подбутваше нагоре и даваше крила на стъпалата ѝ. Скалите кънтяха с твърдостта си, в кръвта ѝ, при всяка стъпка. Гората ѝ беше дружка и вярна спътница. Планината я приютяваше в каменните си прегръдки. Дали не предчувстваха, че скоро кръвта ѝ ще обагри камънаците в оня дол...? Дали това нямаше да бъде и нейното лобно място...? Вълко идваше. Знаеше, че я е последвал. Очите му, онези тъмни и маслинени бездни от жажда, я преследваха и пробождаха тила ѝ, предизвикваха безброй тръпки по гърба ѝ. Той беше зад нея. Спря за миг, успокои дишането си и се заслуша. В тишината отекнаха конски копита. Той беше взел коня си. Естествено така беше много по-бърз, а и животното имаше по-добра ориентация от човек в тъмнината. Стисна ръце в юмруци и хукна с нови сили. Горе, под звездите, сякаш докосвайки звездното небе, беше Момина кула. Скалата я зовеше, привличаше я. Чувстваше, че там е мястото на развръзката. Всякакъв страх я беше напуснал. Остана само хладна решителност. И белият огън, който я изпълваше и тлееше, като невидима жарава в нея, под кожата ѝ, неразривна част от цялата ѝ същност.