The monster (Book I)

Chapter 7

*Седмица по-късно*

От една седмица не съм виждала или чувала Крис.Започвам да се притеснявам,не знам какво стана с мен онази вечер,но по-важното е,ще той знае.Мисля,че го видях преди два дни,но не съм напълно сигурна.Почти не излизам,родителите ми са заети,което е от полза защото няма кой да ми задава въпроси.Остава брат ми,но той(за разлика от мен) си намери приятели и през повечето време съм сама в къщата.Не,че се оплаквам нямам проблем с това.Даже напротив,най-накрая оправих всичките си вещи.Днес е от дните в които брат ми е довел приятелите си в къщата,през времето в което са тук излизам от стаята си по-малко и от обикновеното.Нямам нищо против тях,изглеждат наистина мили,но в тези дни нещата ми дойдоха в повече.

-Кара!-чувам Адам от долния етаж.Ставам и тръгвам по стълбите.Още преди да съм слязла,чувам смеха им,това ме кара да се усмихна.-Искаш ли да дойдеш с нас?

-Чакай,какво?-объркана съм,той ме кани да отидя с тях?!

-Искаш ли да дойдеш с нас?-пита той,но произнася думите по-бавно.Взирам се в него. -Знаеш ли,отиваме на плажа,ако искаш да дойдеш имаш десет минути да се оправиш.Ясно?

-Ще се оправя за по-малко.-казвам и се качвам.Преди не бях такава,нищо не можеше да развали настроението ми.По дяволите,от почти месец съм в Лос Анджелис,а още не съм отишла на плажа.Това,наистина не съм аз.Майната му на Крис.

****

На плажа беше супер.Компанията на Адам е доста шумна,но като изключиш това са наистина страхотни.Мислех,че ще се държат странно,защото бях единственото момиче,но не беше така.Когато се прибрах беше седем вечерта.Взех си душ и реших,да видя какво става с Крис,но след това размислих.Взех десет долара и тръгнах към магазина на близо за сладолед.

Ванилия,шоколад или кокос?Стоя пред фризерите и не мога да реша.В крайна сметка взимам кокос и тръгвам към щанда със зарахните пръчици. Когато стигам до тях усещам,че някой ме наблюдава.А може и параноята ми да е напразна,все пак не съм излизала сама от няколко дни.Взимам първите пръчици,които виждам и тръгвам към касата.Когато касиерката ми пожелава приятна вечер и излизам от магазина вече знам,че има някой зад мен...Забързвам крачка и когато завивам едва не се блъсвам в Киан,момче от групата на Адам.
-Кара!
-Здравей Киан.-казвам го и поглеждам зад мен,но там няма никой.
-Добре ли си?-пита ме той.
-Да напълно.-казвам и се усмихвам.Харесвам Киан,да може да го познавам от няколко часа,но той е точния тип момчета,които харесвам.Но знам , че той не трябва да разбира за това,което се случи с мен.
-Сигурна ли се?Изглеждаш притеснена.
-Добре съм,параноята ми е малко в повече днес.
-Искаш ли да те изпратя до вас?
-Не,няма нужда.Аз...Аз...
-Кара,какво ти става-казва той и се усмихва.
-Нищо наистина,имах предвид,че сигурно си имаш друга работа.
-Не и такава,каквато не може да почака...
-Наистина няма нужда Киан.- радвам се,че в цялата тази работа все има някой който да го е грижа за мен.Прегръщам го,а той слага ръка на кръста ми.Толкова е удобно в прегръдката му,че не искам на го пускам.Той ме прегръща и с другата си ръка.Когато най-накрая го пускам той се усмихва топло.
-Ако размислиш...
-Няма нужда наистина.-той кима и се сбогуваме.
Усещането,че някой ме наблюдава все още е тук.Забързвам крачка отново.

Съжаляваааммм ужасно многооо!!!Мислех тази глава да е доста по-дълга и доста по-интересна,но покрай училището не ми остава време да пиша...Ужасно много съжалявам,не знаеш,че е минал повече от месец....сега като видях ми идва да се убия...Наистина много съжалявам!Моля за разбиране,искам всички *които искат разбира се* да погледнат описанието ми в профила ми.Там съм написала някой неща,които са важни.Ще ви помоля,да ми напишете в коментарите,дали ви излиза,че историята ми е завършена,на моя телефон седи че е,тя не е завършена и няма да свърши скоро.

*забравих най-важното хд на снимката е Киан,приятно четене!*