-Хей! - чух мъжки глас зад себе си.
Обърнах се и го видях. Момчето от кафенето. Бях готова да тръгна към него, но бързо се осъзнах. Едва ли е говорил на мен. Отклоних погледа си и продължих натам, накъдето бях тръгнала.
- Чакай, чакай. Спри! - същият глас. Очакванията ми се оказаха погрешни. Определено говореше на мен. Вдигнах показалеца си и, сочейки се, повдигнах веждите си.
- Да, ти. - смехът му се разнесе из тясната улица, а трапчинките му отново бяха на показ.
Умишлено ли ме измъчваше? Не беше ли видно, че бих скочила на врата му при първа възможност? Той се приближи до мен и подаде ръката си.
- Аз съм Хари.
Може би ще го спомена за петнайсети път, но усмивката му е наистина е ослепителна. Сигурна съм, че се бе запечатала не само в моето съзнание. Стоях и го гледах втренчено. Не мисля, че бих могла някога да му се нагледам. Имаше красиви зелени очи, които изпъкваха на бялата му тениска. Ръцете му бяха мускулести, а на бицепсите му се откриваха още татуировки. Отново се загледах в тази на гърдите му, която бе придружена с още няколко на ключиците. Дали е татуирал и задника си?
- А ти си? - попита той, с все още висяща във въздуха ръка, като провлачи последната дума.
- Аз, ъм... - и тук е момента, за който ще съжалявам.
Типичното заекване на Аляска О'Прай отново щеше да погуби и малкото останала надежда за някаква симпатия от страна на противоположния пол. Преглътнах нервно и се опитах (доколкото това беше възможно) да изрека името си без да звуча като оперна певица, опитваща се да достигне нови висоти, нечувани дори за самата Мария Калас.
- Аляс... - "Стегни се. Можеш. Спри да хленчиш." Преглътнах за пореден път и продължих уверено. - Аляска О'Прай. - подадох ръка и му се усмихнах.
- Приятно ми е. Нещо против да те изпратя?
- Ами, аз всъщност отивах към Applebee's - веднага съжалих за това, което казах. "Как може да си толкова глупава, Аля" Просто да се бях съгласила. Едва ли на някое момче би му харесала идеята да пазарува с момиче, въпреки че това не беше Harvey Nichols (магазин за дрехи, в който се бавя минимум 5 часа), а най-обикновен супермаркет. Дявол да го вземе.
- Тогава може да отидем двамата, а след това да те изпратя? - Хари се почеса зад тила, а очите му бродеха към сградите зад мен, избягвайки погледа ми. Да не би да е нервен? Едва ли.
- Да, съгласна съм. Ако, разбира се това да пазаруваш с момиче не те отегчи. - казах с крива усмивка.
Той сложи ръце в джобовете на дънките си и най-накрая ме погледна. Стоеше и ме гледаше. "Какво трябва да направя сега?" - помислих - "О, може би трябва да тръгнеш към магазина?" - отговори подсъзнанието ми. Логично. Дори несъзнателно използвах сарказъм, бих признала, единственото нещо, в което ме бива. Тръгнах по малката уличка, следвана от Хари. О, не. Заклевам се, че това, което току що се плъзна по челото ми беше пот. Ако по незнайни причини заекването ми не бе забелязано, то това нямаше как да се случи и с постепенно оформящите се, локви под мишниците ми. И при съвсем лека жега потта ми не пропуска да избие на всички възможни места. А жегата примесена с притеснение не е особено добра комбинация за човек с проблеми с потта. Забързах крачка, като се молех по-бързо да стигнем супермаркета.
- Значи сме в едно училище. - промълви Хари.
- Да, извини приятелката ми. По принцип не е такава. - опитах да излъжа, имайки предвид случката в кафенето преди малко. Опитвах се да се държа възпитано, както майка ми ме е учила. "Извинявай се дори, когато смяташ, че не ти си виновната." Едно от правилата, които трябваше да науча като малка.
- Заедно ли учите? - попита ме той.
С Кат си приличаха. И двамата игнорираха това, което казвам.
Кимнах.
- Повечето от часовете ни съвпадат. А ти какво си записал? Имам предвид какво смяташ да учиш следващата година?
Бяхме в лятна ваканция. Последната ми такава. Единствено тази лятна ваканция ме делеше от последната ми година в гимназия Кливтън.
- Химия, биология - точни науки. - каза с монотонен глас.
Очаквах да завържем някакъв разговор в тази насока, но беше видно, че училището слабо го интересуваше. Продължихме да вървим в тишина, докато не стигнахме магазина. Аз избирах продуктите, а той само ме наблюдаваше и продължаваше да мълчи. Защо му е да иска да ме изпрати, като през цялото време не обелва и дума? Мислех, че иска да научи повече за мен. Сигурно е просто мълчалив, въпреки че изобщо не изглеждаше такъв. Платих всичко на касиерката, работеща с видно отегчение и излязохме навън. Беше захладняло, което беше добре за мен и мишниците ми. Той не изчака и минута повече, за да извади отново черната си табакера. Запали цигара като предложи и на мен, но аз веднага отказах, при което той се засмя. Нима беше смешно това, че не пуша?
- Някога изпитвала ли си го? - попита, след като гъстия облак от дим напусна устата му.
- Да съм изпитвала какво?
- Удоволствието от цигарата. - каза и отново дръпна от нея.
- Не и не смятам да го правя. Как може нещо, което бавно, но сигурно те убива, да ти доставя удоволствие?
- Това е целта. - отвърна с лека усмивка. - Убеден съм, че животът ти е далеч по-лесен от моя. Завиждам ти, повярвай, има за какво.
- Лесен живот няма. - рекох въздишайки - Затова и не трябва да се молиш за такъв. - Хари ме погледна - Трябва да се молиш за сили да преодолееш трудния.
Той правеше поредната дръпка от почти изгорялата цигара и, чувайки думите ми, веднага прекрати действията си. Сякаш току що бе видял призрак. Както си вървеше просто спря и се загледа в дървото отсреща. Стоеше и гледаше в една точка. Не посмях да го попитам какво става, тъй като от опит знам, че не е уместно да прекъсваш хората в такива моменти. Тъкмо бе споменал трудния си живот, затова предполагам намери някаква връзка между него и думите ми. Трябваха му няколко секунди да се опомни, а след това продължи, сменяйки темата: - От колко време се познавате? С онази, която беше с теб в кафенето.
- "Онази" си има име-Катнис. Неразделни сме, откакто бяхме на три.
Свикнала съм с говора на връстниците ми и не отричам, че се държа доста по-зряло за възрастта си, а обноските ми са на далеч по-високо ниво. Все пак съм олицетворение на идеала за дъщеря (поне за майка ми). Привидно бях готова за учението си в Харвард. Бъдещето ми е уточнено до най-малките детайли, от университета до работата след него. Майка ми винаги се е надявала да успее да ми осигури сигурният живот, който баба и дядо не успели да й предоставят. Но какво му е хубавото на сигурността? Няма я тръпката от провала, няма спонтанност, няма грешки.
- Катнис. - повтори след мен сякаш бях казала нещо трудно за разбиране.
- Ами ти? Откъде идваш? - знаех, че може би въпросите ми бяха прекалено директни, но любопитството ми надделя.
- Ще трябва да... - звъненето на телефона ми го прекъсна. Извадих го, за да видя кой ми звънеше точно в този ,значително важен за мен, момент. Името на Кат бе изписано на екрана и я проклех, задето ми звънеше сега.
- Извинявай, само секунда. - казах му, отдалечих се на няколко крачки и запуших с ръка лявото си ухо, за да мога да я чувам по-добре. - Кажи Кат... Ами добре... Да... Ще те чакам пред вкъщи след - погледнах часовника на ръката си - пет минути?... Добре, идваме... Ще ти разкажа след това... Чао.
Издърпах ципа на задното отделение в дамската ми чанта, отваряйки го, за да прибера телефона си обратно вътре и се върнах при, чакащото ме момче.
- Кат трябва да отиде до библиотеката, за да вземе някакви книги на брат си, но не знае къде се намира. За мое съжаление съм удостоена с "честта" аз да я заведа. - измърморих с такова отегчение, че човек би си помислил, че нямам никакво желание дори да си направя сандвич.
- Все пак ще те изпратя. Пък и ще е хубаво да се запозная с нея, нов съм и все още не познавам много хора.
Докато вървяхме не пропуснах възможността отново да му се полюбувам. Гледах го като гладен вълк, който не е вкусвал храна от месеци. Походката му - изправен и уверен, крак пред крак, като маршируващ войник, с ръце в джобовете, което караше видът му да изглежда още по - неангажиращ. Погледът - суров, но в същото време излъчващ лека, мека топлина, израз, че не би допуснал кого да е близо до себе си. Харесвах го, защото зад цялото това небрежно излъчване, каращо те да мислиш, че нищо и никой не го интересуваше, всъщност стоеше интелигентно, възпитано момче. Вече бях забелязала, че той не искаше другите да виждат тази негова страна.
Бележка от автора: Надявам се втора глава да ви е харесала. Единственото, което искам да вмъкна и за напред в историята е, че всъщност нищо не е така, както изглежда. Ще се случват доста неочаквани неща. Ще разберете какво имам предвид. :)
