Рязко отместих ръката му и го погледнах, търсейки някакво обяснение в изражението му. Той хвана волана с две ръце и продължи да гледа напред по същия спокоен начин. Ъгълчетата на устните му се повдигнаха нагоре, образувайки лека усмивка. Наблюдавах го още малко, докато накрая не реших да попитам:
- Хари, какво беше това? - той се засмя. - Толкова ли съм смешна?
- Не. - отвърна той, като смехът му продължи. - Смешно ми е това, което правиш. - отвърна и рязко завъртя волана надясно, завивайки към някакъв път в гората. Това, което правя? Това ли е смешно? И какво търсим в тази гора? Господи. Защо се намирам по средата на гора, в кола с момче, което едва познавам? Сърцето ми учести ритъма си. Дръпнах колана, освобождавайки още малко място, за да мога да дишам. Раздвижих се неудобно на седалката и продължих разговора.
- И какво правя? - погледа ми отново мина покрай заобикалящата ни, борова гора.
- Преструваш се, че... - изречението му бе прекъснато от голямата дупка, задаваща се на пътя ни. Той напрегна всеки мускул на тялото си, за да я избегне. Ръцете му здраво стискаха волана, а очите му внимателно следяха калните следи, оставени от колата на друг откачен авантюрист. Движенията му бяха плавни и премерени. Лявата част на автомобила мина през заравнената страна на пътя, а дясната-право през огромното кално нещо. Колата се разтресе и аз се притиснах към вратата, хващайки силно рамката й. След като продължихме, пред нас се откри поляна. Голяма, зелена, светла поляна. Лъчите на септемврийското слънце я огряваха и правеха цвета й още по-ярък. Хари отби и плавно спря автомобила.
- Пристигнахме. - отвърна и се измъкна от Аудито. Дойде от моята страна и ми отвори вратата, за да сляза. "Какъв джентълмен" - помислих. Той се придвижи към задната част и отвори багажника, за да измъкне кошницата и одеалото. За мое щастие тук калта не беше в толкова обилни количества и не трябваше да се тревожа за чисто новите си, бели обувки. Заприпках след къдрокоското и се запътихме към дървото, което пускаше най-плътна сянка. Той разпъна одеялото върху меката трева и отвори кошницата.
- Гладна ли си? - попита, ровейки вътре.
- Малко. - отвърнах.
Той извади няколко сандвича, кифлички и някакви питки, които изглеждаха доста вкусно. Добре, връщам си думите, явно ще си наваксам с яденето за последните няколко дни. Преглътнах преди лигите ми да са потекли.
- Не знаех дали обичаш риба тон, затова направих и няколко без нея. Също приготвих и яйца. - продума, изваждайки пластмасова кутия. Какво още имаше в тази кошница?
- Ти ли приготви всичко това? - отново жадно погледнах купищата храна, намиращи се пред мен.
- Да. - той почеса нервно тила си.
- Благодаря, нямаше нужда. - облизах устни и прибрах зад ушите си двата кичура, спускащи се от двете страни на лицето ми.
Той взе единия сандвич с риба и започна да развива фолиото, с което го беше увил. Не се поколебах повече и веднага нападнах кифличките. Едните бяха с кафяв шоколад, другите-с бял. Отхапах едната на половина и притворих очи от удоволствие. Бяха крехки и хрупкави, а отвътре шоколада се разтапяше при допира с езика ми. Точно, както ги харесвам.
- Това... - продумах с пълна уста, размятайки във въздуха другата половина от кифличката - е едно от... - преглътнах - най-вкусните неща, които някога съм опитвала.
- Баба ми ме научи. - засмя се той и отхапа от сандвича.
- Определно трябва да научи и мен. - взех още една от купата и отново я отхапах на половина. Издърпах една салфетка от пълния пакет, забърсах ръцете си и оставих кифличката върху нея. Свих левия си крак и изхлузих бялата обувка, след което направих същото и с дясната. Втрих ходилата си във влажната трева и отново натъпках храна в устата си. Извърнах глава към Хари, но погледа му, придружен с онази негова особена усмивка, вече бе прикован към мен.
