След пет минутно наблюдаване на крайно интригуващия вид на Хари, стигнахме пред къщата ми. Цветът й бе тъмно кафяв. Около прозорците - изрисувани с бял цвят най-различни форми, образуващи нещо като рамки, извън дървените капаци, които служеха за щори. Тревата бе винаги идеално окосена, а цветята от двете страни на каменната пътека, водеща към входната врата, завършваха перфектният й образ, на който всички държахме. Майка ми все е смятала, че както изглеждаш отвън, такъв си и отвътре. Не мина и една минута, докато съседката ми отвори старата, жълта врата на дома си. Катнис се затича към нас, с усмивка. Изглеждаше досущ като малко дете. Тя се приближи към Хари и го огледа от глава до пети (поне около 3 пъти), а след това просто промълви: - Името ми е Катнис, но съм убедена, че ти вече знаеш това. Прекалено интересна съм за персоната й - тя направи знак с палеца си, посочвайки ме - затова съм сигурна, че не се е стърпяла да ти разкаже също така интересния ми живот. - усмихна се тя и подаде ръката си.
Винаги съм се възхищавала на дързостта й. Би могла да разкаже целия си живот на напълно непознат човек, без въобще да й направи впечатление. Не спазваше никакви граници за начин на общуване. Понякога естествено прекаляваше и нещата не свършваха добре за нея. Затова, тъй като аз не съм способна да правя грешки (защото, както вече казах животът, говорът и поведението ми са уточнени до най-малки, дори ненужни детайли), се уча от грешките, които другите (като Кат) правят.
- Хари. - продума той и след кратка пауза притисна силно очите си, премигайки учестено. - Стайлс - продължи.
- Е, Стайлс приятно ми е да се запознаем и бих искала това чувство, което предизвикваш у мен да продължи, докато Аля ме заведе до библиотеката. Може ли да се порадвам още малко на компанията ти? - тя сложи ръка на кръста си, очевидно опитвайки се да привлече вниманието му към идеалната й талия, придружена с перфектно изваяните й прави крака. Катнис винаги е изглеждала добре и го знае. Комплиментите на момчетата я засипваха постоянно. Където и да идеше всички погледи бяха впити в нея. И не говоря само за мъжката аудитория, а напротив - завиждащите момичета не спираха да говорят какво ли не по неин адрес. И да, точно затова държанието й не ме учудваше. Пробваше докъде може да стигне с всяко добре изглеждащо момче.
- Всъщност дойдох само, за да я изпратя и сега имам други планове. - каза той и главата ми моментално се повдигна наперено нагоре, видно показвайки, че съм удовлетворена от отговора му.
"Точно така, Кат. Той дойде заради мен." - помислих.
- Но може да ми дадеш номера си и да излезем някой път? - попита, като докато изричаше думите погледът му мина през дължината на цялото й тяло.
- Аля, имаш ли лист и химикалка? - Кат се обърна към мен с най-невинното изражение, което някога бях виждала.
- Разбира се. - погледнах я с поглед тип "Да те убия е най-малкото, което ще направя" и извадих нужните на Катнис неща от чантата си.
- Заповядай. - изцедих почти през зъби и й подадох тефтерче със закрепен химикал.
- Благодаря.
Лазеше ми по нервите. Сигурна съм, че очите ми са изглеждали по-черни и от катран. Вените ми бяха изпъкнали до такава степен, че само още една дума от устата на Кат ги делеше от пръсване. Тя отгърна тефтерчето и написа номера си на една от страниците, след което я откъсна и му я подаде. Видях, че вече бях написала нещо на гърба й, но това в момента не ме интересуваше.
- Ще се виждаме наоколо. - той прибра листчето в задния джоб на дънките си и отново погледна Катнис с жадния поглед, на който тя бе свикнала. Всички я гледаха по този начин. - Чао, Аляска. - намигна ми и се завъртя на пети. Не знам каква игра се опитва да играе, но аз няма да съм част от някакъв любовен триъгълник.
- Хайде! - извика ентусиазирано момичето, което в момента не исках да поглеждам.
- Не, Кат. Няма да ходя никъде с теб.
- Какво направих?
"Да бе, сякаш не знаеш" - казах наум.
- Нищо, просто трябва да помогна на баща ми в офиса. - приличното ми държание отново надделя. Мразех се, задето толкова пъти й позволявах да получава всичко, което поиска, но все пак доброто възпитание изисква компромиси. С години го бях градила и не смятам да го пренебрегна с лека ръка и то, заради някое момче, което току що съм срещнала. Всъщност дори това бе достойно за черна точка в дневника на мис О'Прай.
- Добре тогава. Пиши ми после, става ли?
- Тръгвам. - отсякох и се запътих към къщата ми. Не възнамерявах да й пиша, затова просто прекратих разговора.
Бележка от автора: Тази глава е по-къса от обикновено, за което се извинявам. Ще се реванширам :) Все пак се надявам да ви е харесала и наистина ще се радвам, ако изразите мнението си, за да знам дали да продължа да я публикувам. :)
