*4 дена по-късно*
Опитвах се да не оставям на тъгата да ме превземе. Кат ми се обади няколко пъти, за да ми каже развитието в "нещото" й с Хари. Нямах намерение да я изслушам, но се опомних. Тя имаше нужда от това някой да слуша безкрайните й и отегчаващи истории, а нямаше друг, въоръжен с такова количество търпение, колкото мен. От нескопосаното й детинско обяснение успях да разбера, че се държал странно. В един момент - "момчето мечта", а в друг - "безразличен идиот". Оцених факта, че поне се опита да се направи на заинтересована за състоянието ми. Вметна едно "Съжалявам за случилото се.", колкото да отбележи, че е проявила някакво усилие. Рядко се случваше да пренебрегне себе си заради когото и да е. Единственото, на което съм способна на този етап е да стоя в стаята си. Не излизам никъде и не говоря с почти никого. Огромния апетит, който по принцип е на лице, сега беше изчезнал напълно. А и днес не съм повръщала. Може би, защото няма какво да повърна, не бях приела никакви течности и единственото, което се бе докопало до устата ми беше четката за зъби. Лежа в леглото си вече трети час, гледайки през големия прозорец и си мисля за това колко нечестен е живота спрямо хората, които най-малко заслужават да им се случи нещо подобно. Нима бе възможно за един миг, един кратък миг, да си замине? Винаги откъсваме цветята, които са най-красиви, нали? Вероятно това прави и Господ с нас, хората.
Познатата мелодия оглуши тихата стая. На екрана на телефона ми бе изписано името на Хари. Не ми беше до разговори, с когото и да е. Единствения човек, с когото искам да говоря в момента е Джаки. "Но него го няма." - припомних си. - "И не трябва да оставяш това да те преследва. Той би искал да си силна. Направи го заради него."
Натиснах зелената слушалка и веднага чух притеснения глас на Хари.
- Аляска, как си? Радвам се, че вдигна, звънях ти поне пет пъти. Притесних се.
- О, нима? Момче, което познавам от едва няколко дена, се е притеснило за мен, докато е забивал най-добрата ми приятелка? - загърбих всякакви навици. Обноските ми се изпариха. "Точно, както Джак." - добави подсъзнанието ми. Не се интересувах какво е мнението на останалите. Така или иначе изглеждах и се държах като мъртвец, защо да не стана един?
- Дръж си хапливия език зад зъбите! - можех да усетя как устните му се свиват все повече и повече, изричайки всяка дума. Отново е в онези моменти, когато държанието му спада към категорията "безразличен идиот". Най-вероятно е на път да счупи някоя чаша или чиния (не пак, а отново), за да докаже колко страховит може да бъде, когато се ядоса. За него това бе начинът да покаже, че не трябва да прекрачваш прага му на търпение, който впрочем не бе голям. За жалост, това не ме впечатляваше и ни най-малко не ме плашеше.
- Хари, най-учтиво ще те помоля... - казах с нежен глас - да не... - повиших тон - ми казваш какво да правя! - изкрещях. - Защо изобщо ми се обади? Щом аз и "хапливият ми език" не ти допадат, не ме търси. - вече говорех спокойно. - Не си в правото да ми държиш сметка по какъв начин говоря, Стайлс. Най-добрият ми приятел почина, за Бога! - риданията ми започнаха отново. Наистина не знаех как изобщо бях способна да плача. Въпреки че очите ми бяха подути до болка, а силите ми стигаха единствено да се заям, с всеки, опитал да ми проговори, сълзите ми отново се стичаха.
- След десет минути съм при теб. - отвърна той, като усетих вината в гласа му.
- Добре. - знаех, че дори и да му се противя, той все пак щеше да дойде.
След точно десет минути се чу тропането на вратата от долния етаж. С бавни стъпки, влачейки краката си, се запътих към стълбите. Тропането ставаше все по-учестено и силно, докато накрая не се превърна в блъскане.
- ДОБРЕ! - изкрещях, с всичка сила.
Отворих рязко вратата, а пред мен стоеше Хари с широка усмивка, изписана на лицето му.
- Здравей, Аляска. - каза той, а очите му грееха.
- Да. - изсумтях и се надигнах, за да видя какво държеше зад гърба си.
Той прехвърли кошницата пред себе си и ми се ухили. Кошница? Погледнах към нея, после към него, после към нея и пак към него. Накрая просто вдигнах въпросително вежди и зачаках обяснение.
- Отиваме на пикник. - отвърна Хари с видима досада, врътвайки очи.
- Не. - изръсих.
- Какво? - усмивката му изчезна.
- Не, Хари. - въздишах. - Аз едва се придвижвам до банята. Едва си стоя на краката.
- Ще те нося.
- Хари. - погледнах го, давайки му ясен сигнал, че не възнамерявам да променя решението си.
- Аляска, имаш нужда от това да излезеш. Единственото, което правиш е да стоиш на леглото си и да гледаш празната улица през прозореца. Това няма да ти помогне да го преодолееш.
- Аз няма да го преодолея. Той беше част от мен! - казах през зъби, докато стисках юмруците си.
- Хайде. - отвърна невъзмутимо и хвана лактите ми. Задърпа ме към колата му. Последен модел ярко червено Ауди, в чиито прозорци бих могла да се огледам. То бе непокътнато. Имах чувството, че преди да дойде се е отбил да я купи.
Той ми отвори вратата и аз се наместих вътре. Нямах намерение да се хабя в празни опити да го разубедя, тъй като бях наясно, че това нямаше да стане.Отвътре колата изглеждаше също толкова добре, колкото и отвън. Чисто нов кожен салон, модерно оборудване и много копчета, които човек, счупил три чаши в рамките на пет минути, не трябва и да си помисля да докосне. Той седна на шофьорското място и завъртя ключа. За разлика от колата на Кат, на която й трябваха поне десет минути, за да може да стигне пет метра по-напред и отново да спре, тази на Хари запали с едно единствено движение. Той завъртя волана наляво, насочвайки се към магистралата. От къде имаше пари за подобна кола? Нямаше да получа отговор на въпроса си. Облегнах глава на стъклото и се загледах навън. Винаги съм харесвала това градче. Малко, но някак приветливо. Подредените къщи, окосените дворове, върху които има накацали всякакви градински джуджета, чистите улици, множеството паркове. Всичко бе толкова спретнато, подредено и уютно. Не след дълго подминахме табелата, показваща, че сме извън града. Завихме надясно и се включихме в движението по магистрала 92.
- Няма ли да попиташ къде отиваме? - прекъсна тишината Хари, който беше съсредоточен в пътя.
- Дори и да попитам няма да ми отговориш.
- Така е. - въпреки, че не бях изместила погледа си от гледката навън, можех да доловя усмивката му.
Продължих да гледам през стъклото, докато не усетих нещо върху голите си бедра. Погледнах надолу, а ръката му се намираше точно под късите ми панталонки. Какво правеше той?
