Животът на едно момиче

14 част

След като се разходихме, се прибрах вкъщи, за да взема останалата част от багажа си. Все пак щях да живея с Тай...въпреки че не съм питала нашите. Но тяхното мнение вече не ме вълнуваше толкова. Нали съм на 18, god dammit! Събрах дрехите, тетрадките...абе накратко всичко освен завивките и възглавниците беше в куфари и чанти и раници...😃😃. Всичко беше опаковано и аз просто седнах на леглото и започнах да мисля. Обожавам да оставам сама с мислите си, а покрай всичко, което се случи...трябваше ми време да се осъзная.
" Получих всичко,което исках: кола, кученца, прекрасен рожден ден, местя се да живея с любовта на живота си...но защо ми угаждат? Трябва да има някаква причина. И аз ще разбера каква е тя!"
Станах и тръгнах към стаята на нашите. Прерових гардероба, тоалетката, под леглото...нищо. Всъщност аз дори не знаех какво търся. Отворих шкафа на татко до леглото. Имаше някакво писмо. Беше отворено, затова го извадих. След като прочетох, се разплаках. Не мога да повярвам! Баща ми е....болен е от рак! ЗАЩО ПО ДЯВОЛИТЕ НИКОЙ НИЩО НЕ МИ Е КАЗАЛ! Остават му 2 седмици живот, според изчисленията ми. Не можах...аз просто се сринах. Заебах всичко, изкарах от стаята си "кутията за пропаднали" и тръгнах да бягам към гората. Отидох до къщичката и влязох с гръм и трясък. Изсипах всичко от кутията.
Тази "кутия за пропаднали" е пълна с цигари, трева и....наркотици. НЕ СЪМ взимала преди, проста я имах. Бяха ми я продали уж за едно парти, но не я ползвахме. Там събирах цигарите си... Да, може би трябваше по-рано да кажа, че пуша, когато стреса ми идва в повече. Затова почти винаги съм в добро настроение...сякаш цигарите изсмукват стреса. Само Тай знае за това. Не искам Криси да разбира. Сигурно ще...не знам...ще стане лошо.
Изкарах някаква дрога. Дори не знам каква беше, очите ми бяха в сълзи и не разчетох. Направих си "пътечка", завих една 20 доларова банкнота и смръкнах...после още веднъж...и още веднъж. След това явно съм припаднала. Събудих се в болница. Тай седеше на стола до мен. Когато се събудих, той подскочи и стана. Беше плакал.
-Мон...миличка, добре ли си?
-Аз...- не можеш да говоря много, бях толкова изтощена.
-Не, недей! Не говори! Не трябваше да питам.