Училище за лоши момичета

Двадесет и девета глава

Събудих Кармен малко преди слънцето да изгрее и двете се промъкнахме обратно в стаята ни. Докато се суетях около леглото си, преобличайки мръсните си дрехи, се загледах в спокойно спящата Морийн. Изуми ме фактът, че за нея това щеше да бъде една най-обикновена сутрин. Всъщност за всички, освен за нас с Кармен. Сякаш останалият свят не виждаше как всичко се променя.
Слязохме на закуска все едно нищо не се беше случило, след което в часа по биология мистър Дериан не показа ни най-малък признак, че снощи сме прекарали нощта на разгъваемия му диван. Очевидно не бях единствената, която можеше да запазва изумително спокойствие, след като се е оплела в куп лъжи. Колкото до Харисън, нямаше и следа от него, но не можех да го изхвърля от главата си. Пътищата ни бяха свързани вече - за добро или за лошо.
В свободното време след обяда, не се сдържах и свиках събрание на групичката ни от снощи. Срещнахме се до стария плувен басейн и уж невинно седнахме на ръба, почиствайки боклуците и падналите листа.
- Обадих се на родителите ми снощи - бързо казах аз, оглеждайки се дали някой не ни подслушва. След разговора с майка ми ме беше обхванала дива параноя. - Тя ми каза, че са й изпратили записи от всяка една погрешна стъпка, която съм направила, откакто съм тук. Не виждате ли какво се опитват да направят? Изкарват ни да изглеждаме луди в очите на собствените ни родители, така че дори да намерим начин да се свържем с тях, те просто не ни вярват. Може би дори полицията няма да ни обърне внимание.
- Няма какво да покажат за мен - каза Бланк. - Направо съм момиче за пример, откакто съм стъпила тук. И как, за Бога, си се обадила на родителите ти?!?
- Ще ви кажа по-късно. И точно в доброто ти поведение е проблемът - настоях аз. - Държиш се добре, не защото вярваш, че ти помагат по някакъв начин, а защото те е страх от наказанията, които могат да ти стоварят на главата в противен случай, нали? Напълно си подвластна на системата им.
- Не работят ли по подобен начин всички училища? - попита Ребека.
- Да, хубаво, може би, но наказанията там едва ли включват глад, мъчения, синини и рани. И не изолират учениците си така, че да няма към кого да се обърнат за помощ. Щом зимата дойде, сме напълно прецакани. Ще могат да правят с нас, каквото пожелаят.
- Ако нещата станат много зле, ще им се опълчим - предложи Бланк.
- Но те са много зле в момента! Какво разбираш ти под „много зле"? Трябва да ги спрем сега!
- И какво точно предлагаш да направим? - нетърпеливо попита Ребека.
- Каквото вече обещахме да направим! Да намерим начин да се вмъкнем в офиса на директорката и да откраднем доказателства. Или да намерим начин да говорим с нея.
- Виж - спря ме Ребека, - знам, че харесваш Джун и може би дори по някакъв странен начин харесваш и Райли и искаш да ги измъкнеш от Лилавата група, нали така? Разбирам го и те подкрепям. Но една част от мен смята, че Джун и Райли сами са си виновни за положението. Ако се бяха държали малко по-добре, дори не „добре", а не чак толкова зле, щяха да бъдат тук, при нас, и да са окей. Ако се опитат да покажат поне мъничък прогрес за няколко седмици, съм сигурна, че Виена и Спайсър ще ги издърпат в Златната група.
- Именно затова ти си в Златната група - прекъснах я аз. - Още първия месец са решили кои от нас са прекалено мекушави, за да създадат някакъв проблем и са ги преместили тук. Една по една. Това не те ли плаши?
- Ей - обади се Бланк, - не забравяй, че и ти си в нашата „мекушава група". Да не се смяташ за единствената, която има сила да се противопостави, ако се наложи?
- Не забравяй, че бях последната, която беше преместена тук - казах аз. - Мис Виена дори не ми повярва в началото и искаше да ме изпрати обратно при останалите. И като гледам колко сте... безхарактерни, ми се иска наистина да бях останала с тях.
- Не казвай това - промърмори Кармен.
- Кой те спира? - сряза ме Бланк. - Отивай при дружките си тогава.
Разтрих слепоочията си бавно. Не бях затворила очи дори за минутка миналата нощ, а сутринта нямаше топла вода, така че дори не успях да си взема душ като хората. Чувствах се мръсна, безсилна и самотна и изведнъж ме заля вълна на притеснение, че имах погрешна представа за училището, че може би просто самата аз бях прекалено трудна. Само че знаех, че ужасът, който ме обхващаше всеки път, щом срещнех мис Виена, не може да бъде измислен от въображението ми. Знаех, че драскотините и раните по Райли и Джун бяха истински.
- Кармен - прошепнах аз уморено, - защо не схващаш?
Мина известно време преди да ми отговори.
- Чудя се - каза тя накрая, - дали... ако се опитаме да помогнем на Джун и Райли няма да се вкараме сами в беля и ако ни преместят при тях, то... не знам дали има някакъв смисъл.
Със същия успех можеше да ми удари шамар.
- Кармен? Сериозно ли говориш?
Тя кимна, гледайки встрани, но след това премести погледа си към мен. Да, беше сигурна. До нея Ребека и Бланк също кимнаха.
- Окей - казах аз. - Няма да ви притеснявам повече.
Изтупах ръцете си, изправих се и поех към училището.
- Срещата в събота остава, нали? - провикна се след мен Ребека.
Не отговорих. Ръцете ми се стискаха и отпускаха в юмруци, докато се приближавах към сградата. Щом не можех да разчитам за помощ на никой от останалите, трябваше да се справя сама, по единствения възможен начин: трябваше да остана, колкото се може по-лоша.