Училище за лоши момичета

Петнадесета глава

Същата сутрин на закуска бяхме изненадани да видим д-р Спайсър на главната маса. Чувствайки се неловко под ледения й поглед, си избрах място далеч от нея и от Джун, демонстративно отбягвайки я. Не бях сигурна дали е, за да намаля вероятността да ни заподозрат в съучастничество, ако Кармен кажеше нещо или просто защото ми напомняше колко зле се чувствам заради нея. По средата на закуската д-р Спайсър се изправи и ни напомни за сериозността на наказанието при нарушаване на правилото за излизане извън стаите ни в „Хидън Оук" и след това си тръгна. Това беше всичко. Не спомена името на Кармен, нито посочи някакво конкретно провинение. Сякаш Кармен никога не беше съществувала. Когато Сами ме попита къде е тя, просто не знаех какво да й отговоря.
- Какво мислиш, че става с нея? - попитах тихо Джун, изравнявайки се с нея на излизане от трапезарията.
- Не смятам, че ще я виждаме за известно време - отвърна тя. Изглеждаше замислена, но крайчетата на устата й бяха извити в усмивка.
След закуска имахме среща с д-р Зилинска. Всяка от нас прекарваше точно по пет минути с нея и след това влизаше следващата. Наричаха това упражнение Стълбата. Нямах идея защо.
- Как си, Анжела? - попита ме тя, когато седнах.
- Благодаря, добре - отвърнах.
- Искам да те попитам нещо и да ми отговориш честно. Мислиш ли, че можеш да го направиш?
- Да, д-р Зилинска.
- Винаги си звучала несигурно, когато говориш за връзката си с Тревор. Кажи ми, защо не я прекрати?
Не бях говорила на д-р Зилинска много за Тревор.
Поне със сигурност не така, както на срещите в гората. И тогава се сетих - докторката беше прочела мейла ми до него. Разбира се. Тя свали очилата от лицето си и аз използвах този момент, за да надникна към бюрото й. Имената на всички ни бяха написани от едната страна на голям бял лист хартия, с празно поле под всяко име.
- Обсъждали сме го доста пъти с него. Казвала съм му го.
- Но никога не си го мислела. Защо не си била искрена?
- Напротив, мислех го. Всеки път.
- Отговори на въпроса ми, Анжела.
Явно тя вече беше решила какъв трябваше да е отговорът ми. Окей, щях да играя играта й.
- Предполагам понякога го казвах, защото знаех, че това ще го накара да ме иска повече.
- А защо си искала да те иска повече?
- Защото това ме караше да се чувствам добре.
- Защо това те караше да се чувстваш добре?
- Защото се чувствах специална.
- Защо се чувстваше специална?
- Защото ме караше да се чувствам добре - ухилих се аз.
- Не се брои. Дай ми друг отговор.
- Какво искате да ви кажа?
- Нещо друго. Защо се чувстваше специална?
- Защото това означаваше, че го е грижа за мен.
- Защо желанието ти да те иска повече според теб е равнозначно на това, че го е грижа за теб?
- Защото не би си губил времето да бъде с някого, за когото не му пука.
- И защо не?
- Защото няма логика в това.
- Благодаря ти, Анжела. Ще се видим на обичайната ни среща утре. И не забравяй, че има общо събрание този следобед.
- На него наистина му пукаше за мен, чувате ли?
Тя не ме погледна. Хвърлих поглед към листа в ръката й, докато си тръгвах. В празното пространство до името ми пишеше прекалено доверчива.

* * *
Дори на следобедното събрание Кармен не се появи. Започвах наистина да се притеснявам. Първо, защото не знаех колко лошо може да се е ударила при падането, и второ, заради онова, което можеха да научат от нея. Представях си как дългите часове в разпити я съсипват и тя им казва имената ни и къде сме били през нощта. Сборището ни, както го нарече Джун, щеше да приключи още преди наистина да е започнало.
Още в началото на събранието д-р Спайсър назова няколко имена на момичета - около една трета от общата ни група. Лаура беше там, както и Кони, и Кармен, макар че нея я нямаше. Момичетата, които чуха имената си се изправиха и д-р Спайсър им нареди да се качат горе, да съберат нещата си и да се срещнат с нея на двора. Отново се удивих колко обработени бяхме станали. Без да задават въпроси, момичетата излязоха от залата, а местата им веднага се заеха от другите. Бързо се огледах кой е останал. Горе-долу бяхме останали тези с по-проблемно поведение. Но не беше съвсем така - в стаята все още седяха някои от най-прилежните изпълнители на заповеди, а две-три от излезлите бяха всичко друго, но не и примерни.
Щом врявата поутихна, останахме вгледани в седящата пред нас д-р Спайсър. Флуоресцентните лампи огряваха огромната стая. Изведнъж Ребека вдигна ръка високо и попита:
- Къде отидоха те?
- Не всички ученици остават тук до края на ориентационния период - отвърна д-р Спайсър.
- Но къде отидоха? - обадих се и аз.
- Няма нужда от повече въпроси - обяви кратко тя.
По-късно по време на вечерята поставих голямата си оранжева пластмасова чиния до тази на Ребека и попитах:
- Какви са слуховете?
Тя вдигна рамене.
- Всички се чудят къде отидоха останалите. Само за това говорят.
- И какви са версиите?
- М? Аа, ами главният слух е, че са ги изритали.
- Глупости. Защо му е на училището да изхвърля една трета от учениците си? А и дори да го направят, първо щяха да изхвърчат такива като Джун и Тереза.
Предния ден бяха хванали Тереза да краде от лекарствата, и то количество, достатъчно за отравяне и дори самоубийство. Оттогава не я бяхме виждали.
- И каква е тогава твоята теория?
- Не знам. Някой видя ли накъде точно отиват?
Тя поклати глава.
- Тогава моето предложение е да отидем и да проверим какво се случва в основната сграда довечера.
Тя вдигна вежда подозрително, сякаш се притесняваше, че съм откачила.
- Има начин - продължих аз. - Можем да излезем. Джун го откри. Тя също ще дойде.
- Бройте ме - отвърна Ребека веднага. След това се загледа в чинията си и отхапа от сандвича си. Един от нейните начини да прекрати разговора.

Късно през нощта Ребека, Джун, Райли и аз се измъкнахме от стаите си и се срещнахме на терасата. Беше една от онези нощи, когато не пада дори капка дъжд, но въздухът е толкова влажен, че при всяко движение ставаш все по-лепкав. Лека мъгла се плъзгаше по тревата. Не спирах да си мисля, че все едно бях заменила Кармен за Ребека и се чувствах още по-виновна. Липсваше ми много и исках да знам какво беше станало с нея и поне дали е добре. Успях да се убедя, че съм казала на Ребека да дойде, само защото още един чифт очи щеше да ни бъде от полза.
- Така, значи е решено - започна Джун. - Отиваме в главната сграда.
Луната беше почти закрита от черни облаци и не виждахме добре къде точно се движим. Ориентирахме се единствено по тъмните очертания на главната сграда. Когато приближихме достатъчно, видях, че един от прозорците на първия етаж светеше. Насочихме се натам, но когато бяхме на около сто крачки, чухме как някакво куче трескаво се разлая. Моментално се проснахме на земята и Джун прокле някого на ум - бяхме нагазили в една локва, без да я видим. Кучето продължаваше да лае и не можехме да помръднем наполовина в трева, наполовина във вода. Коленете на Ребека бяха в лицето ми. Единствено аз имах открита гледка към сградата.
- Какво става? - попита Ребека.
Не отговорих. Виждах кучето на прозореца, мъничко и бяло, с остри триъгълни уши. Собственикът му - мъж, първият, който бях виждала от седмици, стоеше зад него гледайки през прозореца. Беше възрастен, с прошарена коса и носеше развлечена тениска за сън и широки панталони, което ме накара да мисля, че по цял ден е стегнат в костюм. Но не той или кучето грабнаха вниманието ми. Светлината от хола хвърляше отблясъци към съседната стая и когато напрегнах силно очи, успях да видя какво има вътре. До голямо легло стоеше прав млад мъж, само по боксерки. Едната му ръка беше вдигната до главата, затова в началото си помислих, че говори по телефона. След като не помръдна известно време обаче реших, че явно просто си седи в тъмнината на стаята и мисли. Беше близо до прозореца и ясно виждах стегнатото му тяло и плочките на корема му. Така и не можех да видя изражението на лицето му, но седях като в транс, без да мога да откъсна поглед. Като оставим настрана приятелството ми с Кармен, това бяха най-хубавите няколко минути от престоят ми в „Хидън Оук".
- Айде де, какво става там? - обади се Ребека и ме изтръгна от унеса.
- Има куче - отвърнах тъпо аз.
- Сериозно ли! - саркастично изсумтя Джун. - Какво толкова гледаш всъщност?
Чух разместване из тревата и след това възклицанието й:
- Там има мъж!
Усетих вълна от разочарование. Исках да го запазя само за себе си.
- Дай да видя - поизправи се и Райли. - Ох, ама той е стар и плешив бе, Джун. Точно моят тип, нямам думи.
Джун се засмя и ме заля нова вълна на облекчение. Не бяха видели моя мъж. Засега.
- Слушайте момичета - казах аз, - след като има куче, което очевидно ще започне да лае, ако се приближим, не мисля, че си струва риска.
- Е, а какво ще правим? - попита Ребека.
- Така като гледам, май е време за нова среща на сборището - прошепна Джун.
Ако досега усещах вина, че поканихме Ребека вместо Кармен, сега вече си беше истинско предателство. Но въпреки това последвах Джун - какъв избор имах? Да се върна обратно сама в стаята си? Едва когато се настанихме на прогнилите дъски в къщичката, успях да измърморя някакво протестиране. Докато Джун вадеше торбичката си с откраднати вещи се престраших и попитах:
- Не мислиш ли, че трябва, нали се сещаш, да изчакаме Кармен да се върне, преди да продължим с историите?
Ребека очевидно нямаше идея за какво става въпрос, така че не ми обърна особено внимание. Останалите погледнахме към Джун в очакване.
- Ако искаш, можеш да си водиш бележки и после да й ги четеш на сладък следобеден чай - насмешливо каза тя. - В противен случай трябва да разбереш, че това тук е като оцеляването на най-силните в джунглата. По-слабите отпадат. Не си ли забелязала? Ако искаш да бъдеш кучка, просто трябва да бъдеш такава. Тя отпадна.
- Оцеляването на най-силните кучки, така ли? - повторих аз с възмущение. - В такъв случай смятам, че е твой ред, какво ще кажеш?
Тя ме погледна студено и след това, без да каже нищо повече, пъхна ръка в торбата с непотребни вещи. Когато я извади, стискаше празния ключодържател. И тогава, преди дори да успеем да се разположим удобно, тя започна да разказва. Никой не посмя да я спре или да я прекъсне. Все едно ни предизвикваше да я слушаме.
- Бях зловещо дете - започна тя, - признавам го. Майка ми и баща ми така и не можеха да решат къде искат да живеят - дали във Франция, или в Щатите и предполагам, че цялото това непрекъснато пътуване и местене ме бяха направили най-добрата ми приятелка на самата себе си. Собствената ми компания ми беше напълно достатъчна. Често се заключвах в стаята си и просто се гледах в огледалото. Или палех списания в мивката. Зловещи неща за едно петгодишно дете, но не и опасни. Все още. Както казах, татко не можеше да реши къде иска да живее, но по-лошото беше, че не можеше да реши и с кого иска да живее. Всеки път, щом изневереше на мама и заминеше нанякъде с новата си любов, майка ми изпадаше в гробовна депресия и аз ядях само корнфлейкс по три пъти на ден. След това татко се връщаше със сълзи, обещания и клетви, и с играчка за мен и следваха няколко седмици на щастие. Докато отново не започнеше да се връща късно от работа и майка ми не го изгонеше. Страхотен кръговрат. През един от тези периоди, в които го нямаше, оставих хамстера ми да умре. Нарочно. Беше по време на лятната ваканция и просто нямаше какво друго да правя. Знам, че ме гледате странно в момента. То си беше странно. Просто не му давах никаква храна. Проверявах го по няколко пъти на ден, взирайки се в клетката с любопитство. Сякаш го чаках да помоли за помощ. И естествено, не го направи. Една сутрин го намерих мъртъв. Беше се сгушил в празната си чинийка - малка кафява космата топка. Изхвърлих го на боклука и ако родителите ми изобщо забелязаха, че го няма, то не казаха нищо. Но аз знаех какво съм направила и знаех какво бях почувствала, когато го видях мъртъв. Започнах да очаквам с нетърпение моментите, в които баща ми ни изоставяше, защото усещах, че, отнемайки живота на хамстера, съм компенсирала по някакъв начин тъгата, която ми причиняваше липсата му. Вече не се чувствах куха.
Погледнах към множеството белези по ръката на Джун. Очевидно тя беше готова на всичко, само и само да започне да чувства.
- Когато навърших тринайсет, татко спря да се връща. Започнах да лъжа майка ми постоянно за това къде ходя, какво правя и с кого. Тя беше твърде безхарактерна, за да се справи с мен, а слабостта й още повече ме дразнеше, затова взехме да се избягваме една друга. Започнах връзка с един семеен приятел - Етиен. Двамата избягахме от къщи и обикаляхме из Франция цяла година. След като скъсахме, поживях сама за известно време, но парите ми започнаха да свършват. Събрах достатъчно, за да стигна до къщата на една моя леля в Париж. Тя ме накара да тръгна отново на училище, което не беше чак толкова зле, дори се бях примирила. Но по средата на срока майка ми дойде на посещение. Тя се опита да се държи така, все едно по някаква пълна случайност и аз се намирах там. Седнахме в трапезарията, в опит да се държим като майка и дъщеря отново - и двете бяхме напълно самотни - но тя започна да мрънка и да се оплаква колко съжалявала и колко нещастна била. Звучеше толкова жалко, че направо не можех да я слушам. Побеснях, както ставаше винаги, и явно съм изглеждала така, сякаш ще я ударя, защото тя си тръгна. Само че си забрави чантата. Вътре беше чековата й книжка.
- Господи! - обади се Райли. - Какво ви става с тия чекови книжки бе, хора!?!
- Използвах, колкото можах, докато тя не се сети да си закрие сметката - бързо продължи Джун. - Само че важното е, че в чантата й открих доста по-интересни неща. Открих бележник, в който бяха написани такива неща, каквито никога не бях очаквала от майка си. Мъжки имена. Винаги беше говорила пред мен само за баща ми, но очевидно беше излизала с много други мъже. Понякога трима или четирима в един ден. И затова беше дошла в Париж, защото имаше среща, планувана за следващия ден. Така или иначе, училището ми беше скучно, а нямах кой знае какво да правя през деня, така че реших да последвам майка си, за да видя с кого ще се срещне. Когато ги видях да излизат ръка за ръка ме обзе завист - той беше красив, много красив. Започнах да го следя всеки ден. Ходеше в един и същ бар вечер след работа и веднъж, когато майка ми не беше наоколо, го последвах вътре. В началото просто исках да я подразня, но в последствие осъзнах, че наистина се наслаждавах на компанията му. Той също ме харесваше - явно си падаше по емоционално объркани жени, след като излизаше с майка ми - затова започнахме връзка. Виждахме се почти цял месец преди да му кажа чия дъщеря съм. Помислих си, че ще му хареса идеята да бъде с майка и дъщеря едновременно. Но той откачи. Каза на майка ми, която също откачи и едва не ми посини бузите от бой - нищо ново тук. След това тя се обади на баща ми, обвинявайки го за случилото се, сякаш той имаше някаква вина и следващото нещо, което помня - та - даааа - летях обратно към Америка и се озовах в „Хидън Оук".
Тя се усмихваше широко сякаш току-що ни беше разказала прекрасната история на някое момиче от романтичен филм. Сякаш случилото се е било най-щастливият момент от живота й.
- Но това е бил само първият път, когато си била изпратена тук, нали? - попита Райли.
- Да. Не се задържах много, защото винаги избират по някое момиче с лошо поведение и го изхвърлят рано, за да дадат пример на останалите. Тази година беше Арден, миналата бях аз. Когато се върнах обратно във Франция, не исках да оставам с майка ми, затова избягах при първа възможност. Изчезнах за известно време, но знаете ли какво? Големият широк свят е гаден. Да навлезеш в него за малко е забавно, но когато мине повече време, просто искаш да си имаш някъде дом, нали ме разбирате? Затова когато започна следващата учебна година, се върнах вкъщи. С помощта на малко връзки от „Хидън Оук" се съгласиха да ме приемат обратно. И поради някаква причина, докторите са решили този път да ме задържат за по-дълго.
Джун очевидно имаше по-богат житейски опит, отколкото всички нас, взети заедно. Изумително беше колко закоравяла и възрастна изглеждаше и ме впечатли това, как винаги сама бе държала живота си под контрол, преминавайки през трудните моменти толкова спокойно. Искаше ми се да ме научи как да го правя. Дали трябваше да заподозра, че историята на Джун е просто... Джун? Може би. Само че съвсем скоро щях да се сблъскам с много по-сериозни притеснения.