Училище за лоши момичета

Четеридесет и пета глава

Не помръднах от мястото си. Само натъпках измръзналите си ръце още по-навътре в джобовете.
- Няма да вземеш мен и Кармен с вас, нали?
Джун погледна към Мистър Дериан и сноумобила.
- Може би ще има място за теб - каза тя.
- Може би? Мис Айова?
- Ох. Добре де, не съм французойка, не се впрягай толкова. Хайде, идвай.
- Не тръгвам никъде без Кармен.
- Хубаво! И къде, по дяволите, е тя?
- Точно тук - чух гласа на Кармен и тя изникна от тъмнината навън до мен, докато моторът на сноумобила бавно захърка и запали. - Мислех, че имаш истински автомобил - продължи тя. - Трябва да вземем Бланк, Ребека и Райли.
- И останалите момичета от Лилавата група - добавих аз.
Мистър Дериан се качи в сноумобила и хвърли въпросителен поглед към Джун.
- За Бога, Джун, какво си им обещала?
- Вижте - каза Джун. - Няма начин нормален автомобил, дори камион, да мине през този сняг. И точно това е в наш интерес, сладурчета. Аз ще взема сноумобила и ще тръгна напред с Дериан. Никой от училището няма да успее да ни проследи. Ще намеря помощ и ще се върна за вас.
- Току-що каза, че никакво превозно средство не може да стигне дотук - прекъсна я Кармен. - Как по-точно ще доведеш помощ?
- Стига си хленчила - сряза я Джун. - Ще се обадя в телевизиите и така нататък и те ще затворят училището, ето така. След това всички ще са свободни.
- Това ще отнеме седмици - твърдо продължи Кармен. - Дотогава всички ние ще бъдем наказани. Или по-лошо. Мъртви.
- Джун - обади се мистър Дериан нервно и посочи с ръка далечния край на двора. В тъмнината проблясваха десетки фенерчета. Търсеха ни.
- Хайде - сепна се Джун. - Анжела, качвай се. Ще вземем и теб. - Анжела! - подскочи Джун. - Идвай бързо! И ми кажи, че носиш записите.
Докато гледах как Джун се качва в сноумобила зад мистър Дериан, обвивайки с ръце кръста му, се зачудих къде ли щях да се озова, ако тръгнех с тях. Със сигурност нямаше да позволя да стана третата част в тяхната извратена двойка. Не бих могла да се върна при родителите си във Вирджиния, нито в Тексас, защото дядо ми вече беше мъртъв. Съмнявах се Тревор да иска да има, каквото и да било общо с мен. Може би родителите на Кармен щяха да ми позволят да остана при тях, но шансовете бяха твърде малки, като се имаше предвид истеричното им отношение към приятелството й с Ингрид. А и Кармен нямаше изгледи да се измъкне от „Хидън Оук" скоро.
От друга страна, ако Джун зарежеше Дериан (което бях убедена, че ще направи съвсем скоро), можех да пътувам с нея из страната, живеейки на ръба, забърквайки се във всевъзможни приключения. Само че добре знаех, че подобни пътешествия най-често завършват със затъване в наркотици, болести и проституция, а не мисля, че имам толкова силна воля, че да успея да се измъкна от подобно нещо, ако веднъж попадна там. А и колкото повече опознавах Джун, толкова повече първоначалното ми впечатление за нея като за добър приятел се изпаряваше. Осъзнах, че тя изглеждаше толкова интересна, защото беше студена, не защото беше толкова готина.
Нито един път не беше показала някаква истинска привързаност към някоя от нас, никога не ме беше попитала дори едно-едничко нещо за живота ми. Единствено се обграждаше с хора, които да я боготворят. Очевидно спеше с мистър Дериан, за да получи, каквото иска. Изхвърли Кармен от покрива, за да спаси собствената си кожа. Погледнах към Кармен, която стоеше до мен объркана. Най-голямото желание на това момиче беше родителите й да й позволят да бъде приятелка, с когото пожелае, да може отново да се върне при Ингрид. Тя имаше нужда от приятел, от компания, от подкрепа.
Всички тези мисли минаха през главата ми за секунда. Да, всичко това беше вярно, но най-много от всичко исках да се махна оттук. Без напълно да осъзнавам какво се случва, бях позволила на Джун да ме издърпа зад нея на сноумобила. Движехме се бавно към вратата на гаража и аз хванах по-здраво кръста на Джун, за да не изпадна от огромната тресяща се машина. След това се озовахме в снега. Бях като изпаднала в шок, не можех да кажа нищичко. Не че някой би могъл да ме чуе през гърмящия рев на двигателя. Притиснах се отново към Джун, усещайки замръзналите кичури коса да залепват по бузите ми, а покритото й със скреж палто намокри и без това не особено дебелата ми блуза. Не можех да повярвам, че се отдалечавахме от това място, заедно със зловещия мистър Дериан и се чудех колко ли време щеше да отнеме на Джун да го разкара, щом стигнехме до цивилизацията. Какво ли бяха планирали всъщност, да отседнат в мотел? Дали мистър Дериан въобще беше казал на Харисън, че заминава?
Харисън. Мисълта за него нахлу в главата ми.
След това се сетих за страхотната история на Джун как е живяла във Франция с Етаин и каква огромна измислица се беше оказало всичко. Всъщност дори онази част, в която тя пишела чекове, беше напълно заимствана от моята история. Каква изобщо беше тя? Въпреки че очевидно си беше измислила целия си живот в Европа, определено беше преминала през доста тежки неща.
„Изоставям Кармен и Харисън" - помислих си изумено. Но въпреки това продължих да се държа. Ала не бяха само Кармен и Харисън. Сетих се за Райли и последния път, когато я бях видяла. Правеше всичко, което Джун й нареди, но с онзи налудничав поглед, който ясно показваше, че би предпочела да прекара целия ден, удряйки главата си в стената, отколкото да завърже ръцете на Виена.
Или Бланк, с нейната съзнателно изтрита история, или Ребека - силна и винаги честна. Дори Тереза и останалите момичета, които бяха зарязали Калиста и се бяха присъединили към нас. Всички те чакаха да бъдат спасени. Чакаха аз да ги спася. А аз ги изоставях заради... какво? Свобода? Тръгвах си с готиното момиче, което винаги бях харесвала, защото животът й беше толкова по-интересен от моя? Джун можеше да се окаже всякаква. Не знаех нищо за нея и на какво всъщност беше способна. Исках да остана с нея, но знаех, че не трябва. Всичките ми срещи със Зилинска просветнаха в мозъка ми и знаех, че в момента правя само и единствено това, което беше добре за мен в настоящата минута. И тогава разминаването между това за каква се беше представила Джун пред мен и това, коя наистина беше, най-после достигна от мозъка ми до вкочанените ми ръце.
За първи път в живота си знаех със сигурност какво трябва да направя. Пуснах ръце от кръста й и се наведох назад. Спрях инстинкта си да се хвана обратно за нея и се оставих да падна в снега. Когато погледнах обратно към кампуса, вече знаех, че това повече не беше революцията на Джун. Беше моята.
Ударих се в земята и пропаднах в ледената бяла покривка. Почувствах се странно уютно и комфортно в дълбокия сняг, обграждащ ме отвсякъде. Това беше първият път, в който самотата ми се стори дори приятна. Чух как сноумобилът намали ход, след което отново потегли на пълни обороти. Когато най-после се измъкнах от снежната си дупка, нямаше и следа от него. През воя на вятъра чух някой съвсем близо до мен да се придвижва тежко през снега, кълнейки толкова нескопосно, че нямаше как да бъде друг, освен Кармен. Изправих се и я прегърнах. Виждах фенерчетата съвсем наблизо, търсещи ни в бурята.