Училище за лоши момичета

Двадесет и осма глава

Джун и Райли изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Аз бях разтреперена, Кармен - ужасена, Бланк - ядосана, а Ребека изглеждаше така, сякаш съжаляваше, че изобщо е дошла тук тази вечер. Беше абсурдно да я караме да продължи историята си. Миналото вече нямаше значение, важно беше само настоящето и това какво щеше да се случи през следващите няколко седмици.
- Не мисля, че искам да остана тук повече - каза Ребека тихо.
Никой не се възпротиви. Снижихме се и тихо се запромъквахме през мократа студена трева обратно към училището, избягвайки откритите площи, осветени от няколкото оранжеви прожектора. Огледах се за някакви следи, които Райли и Джун може би бяха оставили на връщане към изоставената сграда, но такива нямаше. Като призраци - помислих си, - като мъртви.
Щом стигнахме до коридора на Ребека и Бланк, измъкнах тихо ключа на Харисън и им отключих вратата. След това двете с Кармен се заизкачвахме на пръсти към нашия етаж. Щом отворих вратата на коридора и се промъкнах вътре, една ръка ме дръпна силно през кръста, докато друга запуши устата ми.
- Тихо! - чух гласа на Харисън до ухото си, когато Кармен се приготви да се разпищи.
Той премести ръката си от устата ми и като я хвана здраво за ръката, ни издърпа обратно навън. Беше облечен с широка тениска, а косата му беше в пълен безпорядък. Миришеше слабо на парфюм и сън.
- Виена е будна - прошепна той.
- Какво!?! - ужасено го погледна Кармен.
- Някаква тръба се е спукала в банята до библиотеката. Извикаха баща ми, но той днес не е на работа, затова отказа да отиде и тя се опитва да се справи с аварията сама. Може да я чуете как проклина от време на време.
Банята до библиотеката беше точно срещу вратата на коридора.
- Ами ако влезем през другия край на коридора? - попита Кармен.
- Ключът не става за там - отбелязах аз. - Освен това, тя пак ще ни види да се промъкваме към стаята ни.
- Какво ще правим тогава?
- Ще останете в апартамента ни до сутринта - отговори вместо мен Харисън.
- Да, чудесен план. И къде ще ни скриеш от баща си?
- Няма нужда. Вече му казах истината.
Изтръгнах се от прегръдката му бясна.
- Кажи ми, че се шегуваш! Кажи ми, че не си ЧАК толкова тъп!
- Спокойно, можете да ми се доверите. На него също. Той е тук заради вас, момичета, не заради „Хидън Оук".
- Дори и да е така - казах аз, - той все пак е учител. Никой учител не би ни позволил да се размотаваме по нощите безнаказано.
- Е, така или иначе, вече му казах. Така че, тръгвайте.
Той отвори една странична врата и се оказахме в друг коридор. В самия му край се намираше апартаментът на мистър Дериан. Влязохме вътре тихо. Беше тъмно, с изключение на слаба светлина, идваща от малка нощна лампа в кухнята. Бялото куче се изправи от дивана и ни изгледа подозрително.
- Категорично не - отсякох аз. - По-добре да прекараме нощта навън.
Не се притеснявах, че мистър Дериан можеше да ни издаде. Не се притеснявах дори от това, че можехме да го вкараме в беля. Искаше ми се да мога да се притесня за това, но не можех. Не исках да остана вътре само и единствено заради Харисън. Нямаше значение дали нямах доверие на него или на себе си - и в двата случая нещата опираха до едно. Нямах доверие на ситуацията. Беше нещо като тест, на който бях обречена да се проваля.
Анжела - боязливо се обади Кармен. - Щом като мистър Дериан вече знае, няма какво по-лошо да се случи.
- Не ме интересува, хайде, Кармен.
- Не искам да спя навън - каза тя, скръствайки ръце като непослушно дете.
Въздъхнах дълбоко и пристъпих в апартамента.
- Хубаво - отсякох аз.
Поне не аз взех решението. Каквото и да се случи, вината няма да е моя.
Харисън ни поведе към вътрешността на апартамента и аз го последвах, опитвайки се да не обръщам внимание на хлабавите му панталони, които се смъкваха все повече и повече с всяка стъпка. Огледах се наоколо, за да отклоня мислите си. Мястото беше в пълен хаос, но изглеждаше странно уютно и приятно. Купища книги с дебели корици бяха разхвърляни навсякъде, върху някои от тях бяха забравени купички с корнфлейкс с мляко. Лампата в хола беше превърната в закачалка, а телевизорът беше заринат с нахвърляни дрехи.
- Ще спите на дивана - уведоми ни Харисън.
- Диван? - повторих аз, оглеждайки се.
- Да - каза той, разчиствайки от дивидита, книги и дрехи това, което бях сметнала за малка масичка. - Ето го и него.
Разнесе се миризма на евтин хотелски матрак, когато той започна да ни оправя леглото. С Кармен стояхме до вратата, мърморейки си гневно една на друга като заложници. Тя почеса бялото куче между ушите. След като Харисън най-после успя да почисти и разпъне дивана, ни каза, че отива да вземе чаршафи. Точно в този момент вратата на стаята се отвори и мистър Дериан влезе вътре, облечен в старомодна мъжка пижама.
- Здравейте - бавно каза той. - Анжела, Кармен.
- Здравейте, мистър Дериан - учтиво поздрави Кармен.
Беше супер странно. Предния ден бяхме в час, гледайки чехълчета под огромен микроскоп, а сега се намирахме в стаята му посред нощ, сварвайки го сънен и по пижама. Аз примигнах объркано.
- Отивам за чаршафи - повтори Харисън и като потупа баща си по рамото излезе от хола.
- Благодаря ви, че ни приехте, мистър Дериан - продължи с любезностите Кармен.
- Да, благодаря ви - включих се и аз.
- Добре ли сте? - попита той, прокарвайки ръка през рошавата си сребриста коса.
Кимнахме едновременно. Нямахме представа какво смяташе да прави с нас.
- Знаете, че ако мис Виена ви беше хванала тази нощ, щяхте да бъдете наказани много строго. Може би дори щяха да ви преместят в Лилавата група.
- Да, относно това, мистър Дериан, искахме да... - започна Кармен, но изведнъж размисли и млъкна, може би заради силния ми лакът в кръста й. Харесвах много мистър Дериан, но това много лесно можеше да се превърне в капан. Имаше безброй начини да накараш едно момиче да говори и любезността беше един от тях.
- Искате ли кафе? - попита той, насочвайки се към кухнята. - Мисля, че имам малко някъде тук. Самият аз предпочитам чай, но знам, че вие, момичетата, обожавате кафе, а не ви го дават в трапезарията. Ей сегичка ще погледна.
И двете казахме „не, благодаря", но мисля, че той така и не ни чу, докато ожесточено ровеше из шкафа над мивката.
- Знаете ли - каза той вече по-отпуснато, - живея тук от много години. Когато това място още се наричаше „Хийт", момчетата непрекъснато се измъкваха през нощта. Имах идея да напиша история или дори цяла книга за училището, но тогава го затвориха и така и не успях. Предполагам, че ми липсват тези дни и някак си... се радвам да видя, че духът им все още живее в някои от вас.
Той потъна в мисли, държейки консерва с доматено пюре, загледан замечтано в етикета й. Предполагам, че мислеше за инцидента в старите момчешки спални, защото най-накрая каза:
- Внимавайте, чувате ли, момичета, просто внимавайте - и постави консервата обратно в шкафа.
- Мистър Дериан - бавно казах аз, - сигурна съм, че училището „Хийт" е било прекрасно място. И двете с Кармен смятаме, че вие сте страхотен учител. Но... не сме сигурни, че „Хидън Оук" е... най-доброто училище... за когото и да е.
- Не сте единствените, които смятат така - въздъхна той.
- Предполагам - продължих аз, поглеждайки към Кармен за подкрепа. Тя очевидно усети накъде отивам, защото ме изгледа ядосано, че я бях спряла преди малко, когато се опита да насочи разговора в същата посока.
- Предполагам, че ние... се чудим... дали можем да направим нещо, с което нещата да станат по-добри, или...
- Ще трябва да убедите Синтия в това - промърмори той.
- Синтия? - изненадано попитах аз. - Искате да кажете мис Виена?
- Не - отвърна той, звучейки раздразнено за момент.
- Имам предвид Синтия, директорката. Но успех. Няма нищо, което да се случва в „Хидън Оук", с което тя да не е наясно. Нищо. Може би дори знае, че двете в момента се намирате в моя апартамент. Всичко се случва според нейния план и нейните нареждания. Мислите ли, че ще седне да обсъжда промени в училището с вас, двете? Да не говорим, че дори няма как да се срещнете с нея, освен ако не се забъркате в нещо наистина лошо. Отдавна съм се отказал да водя каквито и да било разговори с нея.
- Но може би все пак можете да направите нещо, за да ни помогнете?
- Татко е имал известна власт тук, когато това е било момчешко училище - обади се Харисън влизайки в стаята, носейки големи бели чаршафи. Когато ги стовари на дивана, продължи. - Само че никой, който е преподавал тук преди инцидента, не може да си намери работа някъде другаде, разбирате защо. Затова и не може да си позволи да мъти много водата на директорката - заключи той с извинителна нотка в гласа, сякаш беше издал някаква тайна.
- Но все пак, имаме нужда от помощта ви - повторих аз.
Мистър Дериан ме погледна изненадано.
- За какво точно? - попита той.
Кармен отвори уста, но тъй като предполагах, че може да изръси нещо от сорта на „да затворим училището", аз я прекъснах бързо и казах:
- За да направим някои промени.
Мистър Дериан поклати глава.
- „Хидън Оук" може би наистина е ужасно място, но едновременно с това е много добре измислена машина за печелене на пари. Всякакви реформи или промени биха довели до преразглеждане на политиките на училището и неговото евентуално затваряне и повторно откриване. Трябва да изпратя Харисън в колеж догодина. Не мога да си позволя да изгубя работата си. Достатъчен риск е това, че ви приех тук тази нощ. Ако някой открие истината, няма да ви подкрепя. Съжалявам. Винаги ще бъда тук, за да ви изслушам, но не разчитайте на мен да ви помогна за дяволиите ви. И съжалявам, но нямам никакво кафе.
- Можете ли поне да наглеждате приятелките ни в Лилавата група? - опитах аз.
- Кои са те?
- Джун и Райли - казах след кратък размисъл дали е добра идея да му казвам.
- А, да, Джун Карпентър. Много умно момиче. Много живо. Ще държа и двете под око - обеща той. - А сега е време за сън.
Харисън ни помогна да сложим чаршафите на стария диван. Докато изпъвахме долния чаршаф, раменете ни се докоснаха и аз прошепнах тихо:
- Мислех, че Морийн ще бъде тук.
Той се усмихна широко, сякаш беше чул някаква много забавна шега.
- Аха, окей - отвърна кратко.
Поклатих глава и не казах нищо повече. Ако му покажех, че се чувствам наранена от факта, че е спал с нея, само щях да покажа слабост. Когато загасихме лампите и Кармен захърка равномерно до мен, станах бавно от леглото и се промъкнах на пръсти в кухнята. Не можех да заспя, въпреки че бях изморена. Но докато мистър Дериан ровеше в шкафа за кафе, бях видяла малък мобилен телефон, скрит зад кутиите със зърнени закуски. Бързо отворих вратичката на шкафа, взех телефона и затаих дъх. Първият човек, на който исках да се обадя беше Тревор. Макар да знаех, че е глупаво, набрах номера му и зачаках. Никой не вдигна. Затворих и със свито сърце набрах номера на родителите си. Не знаех на кой друг да се обадя.
- Ало - чух сънения глас на майка ми отсреща.
- Мамо, аз съм. Анжела.
- Анжела? Знаеш ли колко е часът?
- Да, виж, трябва да...
- Станало ли е нещо? Какво е станало?
- Ами - гласът ми затрепери и се опитах да си наложа контрол, за да не се разплача. - Да, стана нещо. Изпратили сте ме в затвор. Тук е ужасно. Не ми разрешават да ви се обаждам...
- Как ми се обаждаш тогава? Анжела, какво става?
- Опитвам се да ти кажа! - нервно прошепнах аз. - Това е опасна сграда, случил се е ужасен инцидент тук преди време, учителите са безсърдечни, държат някои от момичетата на глад и ги дрогират и... ние също не сме по-добре... и...
Чух как баща ми се събуди до нея и попита сънено:
- Кой се обажда?
- Предупредиха ни, че това ще се случи - продължи майка ми. - Казаха ни, че ще се опиташ да се свържеш с нас, Анжела. Толкова съм разочарована.
- Какво? Но аз имам нужда от вас, мамо! Изкарайте ме оттук!
- Изпратиха ни видео, в което ясно се вижда как се измъкваш от стаята си. Казаха ни, че си влизала в забранени сгради. Че не отбелязваш почти никакъв психологически прогрес. Че трябва да бъдеш подложена на по-строг контрол. Че можем да очакваме да ни се обадиш и да ни излъжеш. Омръзна ми да ме лъже собствената ми дъщеря. Омръзна ми, чуваш ли?
- Мамо! - изплаках аз. - Измъквам се от стаята, защото това място е зло. Искам да се махна.
- Спри да се опитваш да избягаш - ледено каза тя. - И може би нещата ще се оправят.
- Моля те - казах аз, но линията прекъсна.
Потиснах хлиповете си и оставих телефона обратно зад кутиите със закуски. В момента, в който се обърнах обаче, видях мистър Дериан да стои на вратата на кухнята и да ме наблюдава. Имаше най-странното изражение, което бях виждала на лицето на някой учител досега. Не беше нито ядосан, нито притеснен. Просто стоеше и ме наблюдаваше. След това, без да каже думичка се обърна и влезе в спалнята си. Върнах се на дивана и си легнах тихо в мрака. С благодарност усетих как Кармен ме прегърна мило и ми прошепна, че всичко ще се оправи. През цялата нощ очаквах нещо да се случи. Мис Виена да нахълта през вратата. Кармен да откачи от притеснение. Харисън да се появи и да ме покани в стаята си. Но нищо не се случи. Дори сънят не се появи.