Училище за лоши момичета

Двадесет и пета глава (3)

В началото се опитах да се убедя, че писмото е фалшиво. Че д-р Зилинска или някой от другите просто се опитва да ме накара да забравя Тревор. Но не можех да отрека колко много приличаше на него. Липсата на главни букви (все едно е смс, тъй като най-вероятно го беше пратил от телефона на приятеля си Лорънс) и това, че ме наричаше киселка. Дали го бях споменавала на д-р Зилинска? Прерових всичките ни срещи на ум. Не, не мисля, че й го бях казвала.
Тревор не искаше да бъде с мен повече. Не че никога не ми беше минавало през ума - нещата не бяха розови при нас от много дълго време. Той се държеше супер за около седмица, след което му омръзваше и ставаше студен и дръпнат, след което аз откачах и започвах да го тормозя, след което пък се карахме и не се виждахме за седмица, след това той започваше да звъни и да се държи готино за малко, след което... Предполагам, че вътрешно съм знаела, че е най-добре да се разделим в някакъв момент. Така и не бяхме обсъдили как ще се развият нещата с връзката ни, когато замина, но никога не ми беше минавало през ум, че ще започне да се вижда с други момичета през това време. Наивно, а?
Проблемът беше, че все още мислех за него като за моя спасител, който ще се появи някой ден и ще ме измъкне оттук. Сега такъв вариант не съществуваше, а може би никога не беше съществувал. Нямаше да ми липсва самият той толкова, колкото успокояващата идея да имам спасител. Докато седях, потънала в мислите си, чух нечии стъпки. Харисън се появи на стълбите и седна няколко стъпала по-надолу. По принцип, може би щях да пофлиртувам или пък да си вържа езика от притеснение, зависи от настроението ми. Но днес флиртуването с Харисън ми се стори напълно безсмислено.
- Здрасти - каза той. - Не те видях в трапезарията.
- Да - отвърнах. - Но ти така или иначе не идваш често там.
- Днес отидох. Търсих те - той направи пауза, все едно чакаше да осъзная колко важно нещо беше казал. Кимнах, колкото да не бъде невъзпитано. - Но иначе да, права си, по принцип, се храня в стаята си.
- Как се чувстваш да живееш в училище, пълно с момичета? - попитах, защото очевидно той очакваше да продължа разговора.
Колкото и да ми се искаше да остана сама, имаше нещо в гласа му, което ми действаше успокояващо. Може би просто се дължеше на факта, че беше единственият мъжки глас, който не се опитваше да ме научи на биология или история. Но може би имаше и нещо друго, по-специално, свързано с него. Той проявяваше интерес към мен, това ми беше ясно, и в момент, в който се чувствах толкова нежелана и отритната, явно имах нужда от това.
- Не е толкова зле - усмихна се той. - Освен това имам кола и мога да слизам в града, когато си поискам. Или поне, преди да завали снегът. И така. Ти защо стоиш сама тук, горе?
Той се облегна на стъпалата, сякаш беше на най-удобното легло на света. Бе едно от онези момчета, които се обличаха толкова небрежно и се държаха толкова небрежно, че в един момент осъзнаваш как всъщност полагат неимоверни усилия, за да изглеждат така свободно. Досега не го бях виждала напълно облечен, но знаех, че тялото му е перфектно, и се опитах да не се разсейвам от няколкото инча от голия му корем, там, където тениската се беше измъкнала от дънките. Имаше изумително красиви кафяви очи, които изпъкваха още повече на фона на бялата му, изтощена от лечението на акне кожа. Тук-там се виждаха малки червени точици, най-вероятно появили се вследствие на бръсненето, но беше красив. Не можеше да се отрече.
- Понякога обичам да седя и да си мисля - отговорих аз. Звучеше като готин начин да кажа, че съм тъжна.
- Аз също - кимна той, макар че не ми се вярваше да го прави. - Има ли нещо общо с измъкването ви с приятелката ти в гората в събота вечер?
Поклатих глава.
- Кога ще ми позволите да се присъединя към вас? - усмихна се той и се наклони още повече към мен.
- Хващам се на бас, че дори не ти е разрешено да говориш с нас, затворничките, нали? - смених темата аз.
Той ме погледна изненадано.
- И защо мислиш така?
- Нашата сигурност. Твоята сигурност. Нали сме опасни.
- Да, знам. Но кажи ми, Анжела, ти опасна ли си за мен?
Кимнах.
- Много - не можах да се сдържа, наклоних се към него, оставяйки съвсем малко разстояние между нас. - Ще открадна колата ти - приближих се още малко. - Ще вляза в къщата ти - по-близо. - Ще отвлека децата ти. - Още по-близо. - И ще те взема за заложник.
Не бях се приближавала толкова до мъж след Тревор. На един дъх разстояние. На една целувка.
- Знаеш ли - прошепна той. - Аз също мога да бъда опасен.
Бях го спечелила. И знаех, че ще го спечеля още повече, ако използвах този момент, за да се отдръпна.
- Имам опит с оръжия като твоите - казах аз, дръпвайки се назад, без да отмествам поглед от неговия.
Той се засмя и каза:
- Защо ли ми се струва, че каквото и да кажа, няма да се изненадаш?
- Защото си предвидим, може би? - усмихнах се аз.
Той ме погледна престорено обиден.
- А аз глупакът си мислех, че сме сродни души - измърмори той.
- Продължавай да си го мислиш, Ромео - казах аз, като започнах да събирам нещата си.
Изведнъж той скочи на крака. Край на играта.
- Ей, защо се държиш толкова дръпнато с мен?
Защото виж как ти действа само.
Облегнах се назад както преди и се усмихнах широко.
- Защото си мислиш, че можеш да играеш игрите си с мен. Но не можеш.
- Някой те е наранил, нали? И те е направил такава?
Изведнъж вече не беше забавно. Изправих се.
- Благодаря за опита за психоанализа - срязах го аз. - Такива не ми липсват тук.
Той застана пред мен, запречвайки пътя ми.
- Мръдни се.
Той поклати глава, отново усмихвайки се.
- Ще те пусна, ако ми обещаеш нещо.
- Казвай.
- Окей, две неща. Първо, спри да се държиш като кучка с мен, защото не го заслужавам. Второ, ако се измъкнеш отново тази събота, което знам, че ще направиш, не се спускай пак по чаршафите, за да не си счупиш нещо. Ще измъкна ключа на баща ми и ще ти го дам по време на вечеря, окей?
Кимнах, след което се плъзнах покрай него, нарочно допирайки рамото си в неговото. Не можех да спра да мисля за него, докато вървях към стаята си. Защо беше необходимо всеки контакт, който имах с момче, да се превръща в състезание помежду ни? Той беше играч, това ми е ясно, но не бях ли същата и аз? Грешно ли беше това или просто беше нормалният развой на отношенията между момиче и момче?
Опитах се да си го избия от главата. Но напомнянето дойде тогава, когато най-малко го очаквах. Когато влязох в стая 201, Морийн стоеше пред вратата.
- Здрасти - каза тя. - Забелязах, че си говореше с Харисън.
- Какво искаш да кажеш с това, че си „забелязала"? Бяхме на последното стълбище на най-горния етаж. Ти да не ме шпионираш?
- Просто ви чух, без да искам. И той е прав, знаеш ли? Наистина си кучка.
- Виж какво, нарцис такъв. Не заслужаваш дори да стоя тук и да те слушам в момента. Ако не искаш да направя нещо, с което и двете да се озовем във фризера на мис Виена, махни се от пътя ми.
Изненадах се, когато тя направи точно каквото й казах. Докато се дърпаше от пътя ми, русата й коса се развя около нея и тази гледка моментално събуди един от забравените спомени в главата ми. Изведнъж разбрах точно кого бях видяла в стаята на Харисън преди малко повече от седмица.