Училище за лоши момичета

Девета глава

Първата седмица бавно се изтърколи. Всички сякаш бяхме преминали насън тези няколко дни, преглътнали бяхме идеята, че сме под непрекъснато наблюдение и дори вече никой не се оплакваше от прекомерното изтощение. Да не ти пука за нищо, изглежда, беше добра житейска философия в „Хидън Оук". Така или иначе, социалният ни живот не струваше. Слава Богу, поне си имах Кармен, която се оказа от онези тихи момичета, които щом веднъж се разговорят, нямат млъкване. Прекарвахме по цял ден заедно и поне ни беше забавно.
Останалите момичета ме отбягваха. Хвърляха ми от онзи погледи, тип „За коя се мисли тази". Напълно го очаквах - бях прекалено устата, когато имах какво да кажа, прекалено открояваща се от тълпата (повечето имаха вид на глезени богаташки дечица, докато аз бях разкрепостената блондинка с многото лунички). Никой не посмя да ми направи мръсно открито, всичко се изчерпваше само с шушукания и обичайните злобни коментари, които завистливите момичета правят. Райли обичайно беше в центъра на това. Винаги сменяше темата на разговор, когато аз се присъединявах към групата им. Понякога просто заставаше така, че да ми пречи да виждам или се пресягаше през мен, уж, за да свърши нещо.
Така и не можех да разбера какво се случваше с онези момичета, които се вкарваха в някаква беля. Те буквално изчезваха. Една сутрин, когато се събудихме, наоколо се разнасяше отвратителна миризма на някакви химикали и ненадейно Мариана Уест изчезна за цели три дни. Филипинката, която се казваше Тереза, заедно с Вероника Менх решиха да пробват да издълбаят тунел под мивката, просто за забавление. Не ги хванаха, но забравили да сложат после болтовете обратно и когато на следващия ден Райли си миела лицето, мивката се откачила и паднала върху крака й, разкъсвайки го почти до костта. Тя прекара няколко дни в болничната част, докато я зашият, а Тереза и Вероника сякаш се изпариха за няколко дни. Киара Бейнс беше успяла да се сдобие със сгъваемо ножче отнякъде и известно време преди груповите терапии го вадеше и го размахваше наоколо. Докато един ден д-р Спайсър не се появи изневиделица и Киара също беше изпратена незнайно къде.
Джун сядаше при нас на обяд от време на време, но по-често ядеше сама. Беше се превърнала в аутсайдер. Аутсайдер и кралица едновременно. Носеха се слухове, че била на двайсет години! Други пък твърдяха, че била болна от СПИН. Имаше теории даже, че е тайно наета от лекарите, за да ни следи, и затова е толкова наясно с нещата наоколо.
Една сутрин на информационното табло се появи съобщение за извънредна „групова терапия". Бяха отбелязани няколко имена, между които и моето, да се явим в една от стаите на втория етаж, която досега не ни беше разрешено да посещаваме. Всички се отправихме натам в добро настроение, най-после очаквайки да се случи нещо ново. Щом влязохме, видяхме, че в средата на стаята имаше дълга маса с дебела покривка и тежки сребърни прибори. В центъра беше сервирано огромно количество храна - същите студени мазни кюфтета, които обичайно вечеряхме в трапезарията със също толкова студена гарнитура и няколко зърна грозде, вече почти ферментирало. Но сервирано в такова изобилие можеше да мине дори за вкусно. Д-р Спайсър седеше отстрани на масата в един ъгъл до огромен прозорец. Навън валеше от сутринта, но не от депресиращия дъжд, а от онзи силен порой, който те кара да се чувстваш щастлив, че си вътре на топло и сухо.
- Седнете момичета - каза тя.
Предната вечер бях влязла в конфликт с Тереза, който завърши с топка нейна коса в юмрука ми и днес бях решила да не си навличам никакви проблеми. Оставих другите да си изберат места. За съжаление, противно на целта ми, накрая се наложи да седна до Райли, от която можех да очаквам да забоде вилицата си в окото ми, ако й се удаде подобна възможност.
- Яжте - нареди д-р Спайсър отново.
Зяпнахме в храната мълчаливо.
- Вие само ще ни гледате ли? - попитах аз.
- Засега, да.
- Не е ли малко... странно? - попитах отново, усещайки как доброто ми предчувствие за деня се изпарява.
- Започвайте - нареди сухо тя.
Чувствах се все едно се храня в къщата на дядо и баба. Молиш някой да ти подаде солта, въпреки че и сам можеш да я стигнеш, само и само да нарушиш тегнещата тишина. Най-после, след няколко минути механично дъвчене и зяпане в стените, Райли се обади високо и ясно.
- Ама това е пълен абсурд!
Всички избухнаха в смях и не успях да се сдържа да не се присъединя, просто защото беше вярно. Д-р Спайсър не каза нищо, само си записа нещо в тефтера. Въпреки изражението й, казващо имам гигантски план за вас, момиченца, всъщност изглеждаше отегчена и изморена, сякаш беше вгорчавала живота на провинилите се вече твърде дълго. След като не направи забележка на Райли, като че ли всички се поотпуснахме. Ребека попита дали има още някой, при когото тоалетната да мирише така гадно. Друг се обади, че вероятно има връзка с миризмата на химикали отпреди няколко дена, а Сами, съквартирантката на Ребека, добави, че най-вероятно вонята идвала от каналите и така нататък. Тъкмо си наливах още от странно изглеждащия воднист червен сок, когато д-р Спайсър силно извика:
- Спри!
Всички замръзнахме. Бавно върнах каната със сок обратно на масата, покапвайки няколко капки върху бялата покривка.
- В следващите пет секунди, ще помоля всяка от вас да гласува за някоя от присъстващите. Която събере най-голям брой гласове, ще трябва да излезе навън и да прави обиколки на двора. Пет, четири, три, две, едно. Ребека - ти си първа.
Ребека, която имаше страхотна татуировка на змия на ръката си, я погледна озадачено и попита:
- Трябва да избера някой, така ли?
- Да. Ако не желаеш, трябва да излезеш и ти да направиш обиколките.
Хвърлих поглед към прозореца. Дъждът още повече се беше усилил и вече падаше на плътна завеса. Върховете на дърветата се огъваха от силния вятър. Защо изобщо правехме каквото ни каже? Момичетата, които пристигнаха тук преди една седмица бяха бунтарски настроени. Какво се случи с нас? Явно след седмица постоянно изпълняване за заповеди, накрая ни беше станало навик. Ребека се загледа в стената пред себе си, галейки дългата си коса, и накрая каза:
- Избирам Райли.
Умен ход. Райли нямаше достатъчно приятелки, които да се застъпят за нея. Всички избрахме нейното име. Щом дойде редът й, тя отказа да посочи някой.
- Райли, ще те помоля да се преоблечеш в спортните си дрехи. Д-р Хъндрик те чака на вратата пред двора. Ако не се появиш при нея до пет минути, ще си заслужиш пет часа изолация в мазето. Свободна си.
- Не говорите сериозно - зяпна Райли. Нямаше да се разплаче, но видях как една вена на врата й започна да пулсира по-силно. Като видя, че д-р Спайсър изобщо не се шегува, тя стана и като прошепна „Господи, колко ви мразя само" бавно излезе от стаята.
- Продължете обяда си, момичета - заповяда д-р Спайсър.
Никой не можа да хапне повече. В центъра на масата имаше супник с рядка течност, която изведнъж Лорийн предложи да сервира на всички. Колко мило само. Същата тази Лорийн се беше изплюла гнусно пред вратата ми преди няколко дни. Предполагах как ще продължат нещата. Ще се номинираме, докато тук не остане само една. Ребека или Лорийн може би. След няколко минути д-р Спайсър ни спря отново и каза:
- Анжела, кого избираш?
- Лорийн! - изстрелях аз, може би прекалено бързо.
Ребека също избра нея. Очаквах да чуя Лорийн да каже моето име, но тя избра Сами. Д-р Спайсър накара и Сами, и Лорийн да тичат в двора. Така, малко по малко в стаята останахме само аз, Ребека и д-р Спайсър. С Ребека седяхме и се гледахме от противоположните краища на масата, като някаква стара злобна двойка.
- Когато влезете в основната училищна сграда следващата седмица, ще откриете, че там работи малко магазинче. Можете да закупувате оттам различни неща, като тоалетни принадлежности и други „глезотии", използвайки кредити. Кредити ще получавате като награда за доброто си поведение.
Тя подаде малко тефтерче с химикалка на мен и Ребека.
- Правилата са следните: Когато кажа някаква дума, ще записвате в тефтера срещу нея думата „мое" или „общо". След това ще прочета отговорите ви. Ако и двете сте писали на една дума „общо", всяка ще получи по тридесет кредита. Ако едната е написала „общо", а другата „мое", тази, която е написала „мое" ще получи петдесет кредита, а другата нищо. Ако и двете напишете „мое", нито една от вас не получава кредити. Ясно ли е?
Помолих я да повтори още един път указанията и използвах времето, докато говореше, за да си изградя стратегия. Би било най-добре, ако пишехме „общо" на всичко. Но ако разчитах на Ребека да мисли по същия начин, бих могла да напиша „мое" и така да получа повече. Като се замисля сега, може би щеше да е по-добре да бях писала „общо" всеки път, просто за да запазя Ребека като приятелка. Но тогава не можех да мисля за нищо друго, освен за козметика „Пантен". Щом се нагласихме да започнем играта, видях бегло останалите, тичащи под дъжда, с коса прилепена за гърба им, тракащи със зъби от студ. Добре, че си бях вътре! С Ребека не се погледнахме повече. Написахме набързо избора си и дадохме листчетата на д-р Спайсър. Тя им хвърли бърз поглед и кимна.
- И двете не получавате нищо.
Подсмихнах се. Егоистични кучки. И двете. Втория път, когато д-р Спайсър погледна тефтерчетата, обяви:
- Анжела, петдесет кредита.
Ребека не ме погледна. Зяпаше съсредоточено в ноктите си. Последния път и двете не получихме нищо.
- Голяма си късметлийка - най-после ме погледна Ребека. Усмихваше се леко. Все пак знаеше, че всяка е сама за себе си.
- Свободни сте да си ходите - обади се д-р Спайсър. - Ако и двете бяхте писали: „общо" и трите пъти, сега щяхте да имате по деветдесет кредита.
- Схванахме идеята, док - отвърнах, извиквайки в съзнанието си образа на шише балсам за коса.
Тъпото е, че вярвах, че съм спечелила нещо. Не осъзнавах, че приемайки да играя игричките на д-р Спайсър, вече бях загубила. Още не знаех точно какво.