Училище за лоши момичета

Осма глава

- Добро утро, д-р Зилинска - механично издекламирах аз, влизайки в стаята.
Тази беше по-голяма от предишната и вече приличаше на истински лекарски кабинет. По стените имаше няколко рафта със скучно изглеждащи книги, два сиви стола със сиви възглавници отгоре и голям контейнер, пълен с онези ужасни ягодови бонбонки, които са толкова твърди, че направо могат да ти разранят устата.
- Закъсня с десет минути, Анжела - отвърна тя. - Много е важно да идваш навреме за срещите ни. Моля, седни.
- Съжалявам, че... - започнах аз, докато сядах, но тя ме прекъсна.
- Също така, искам да те помоля никога да не се извиняваш. Извинението е защита. Използвала си го досега, за да се измъкваш от неудобни за теб ситуации и да предотвратиш повече въпроси.
Опулих се.
- Не, не съм.
- Нима? Не значи ли всъщност извинението ти „Ето, казах, че съжалявам, спрете да ми го напомняте?" И не значи ли „Съжалявам, че предизвиках този инцидент с дядо ми" всъщност „Извиних се, не ме разпитвайте повече"?
- Това е малко цинична гледна точка - спокойно отбелязах аз.
А споменаването на дядо ми беше доста евтин начин да се опита да ме накара да говоря за десети юни. Само дето нямаше да ме подтикне да отворя тази тема, ако ще да застанеше и на челна стойка.
- Предварително ме извини за думите ми, но смятам, че си в положение, в което не си заслужила друго, освен цинично отношение.
- Уау, ама това е страхотен начин да започнеш терапия - погледнах я накриво аз и кръстосах ръце.
- Как се чувстваш в „Хидън Оук" досега? - смени темата тя.
- Супер?
Д-р Зилинска се подсмихна, при което очилата й отново издадоха дразнещото си КЛИК.
- Сериозно, Анжела?
- Не знам. Какво точно искате да ви кажа?
- Знам, че ти е трудно, но се опитай да отговаряш честно на въпросите. Нека ти помогна. Повечето момичета биха казали, че са ядосани заради прекомерния контрол и ограничения, нервни заради неизвестното им бъдеще и несигурни в отношенията си една с друга. Това важи ли и за теб?
- Ммм, по-скоро важи направо за последните десет години от живота ми.
- Също така, смятам на базата на биографията ти тук, че ти си доста по-способна да се справяш в трудни ситуации, отколкото голяма част от останалите момичета. Вярно ли е?
Бях мислила доста по този въпрос.
- Да, по-силна съм от тях.
- И въпреки това, смея да отбележа, че нямаш вид на момиче, уверено в способностите си и силата си. Не си горда с нея. Крехката ти стойка го издава. Прекрасната ти коса. Прекаленото ти вманиачаване във външния ти вид. Нежното изражение на лицето ти. Всичко това те издава. Мислиш ли, че другите момичета не са забелязали това разминаване?
- Нямам идея. Трябва да попитате тях. И не мисля, че има чак такова разминаване. Сега бих искала да знам кога и как мога да се срещна с директорката?
Тя погледна изненадано.
- Директорката? Недей да мислиш за нея. Тя се занимава с административните въпроси около училището и често пътува за срещи извън щата. И не се опитвай да избягаш от темата. Не съм сляпа, за да не видя, че си вманиачена по външния си вид, нали така?
- Майка ми винаги е ценяла високо красотата. Предполагам, че съм го прихванала от нея.
- Може би, но освен това, външният вид е нещо, което можеш да контролираш. Носи ти успокоение, след като животът многократно се е изплъзвал от ръцете ти.
Извъртях очи.
- Да, външният ми вид е нещо, което мога да контролирам сама. Забележителна мисъл наистина.
- Предполагам доста ти тежи фактът, че не можеш да разполагаш с дрехите и личните си вещи?
- Гел душът ви не струва. Дори няма балсам. Смятам, че с купищата пари, които получавате от многобройните разочаровани родители, можете да осигурите поне балсам за коса.
- Не е въпросът в парите, Анжела. Не сме сложили балсам, защото така сме преценили.
- Искам да попитам нещо относно „Хидън Оук", може ли?
- Разбира се, стига да мога да отговоря.
- Какво всъщност се опитвате да направите тук?
- Мисията на „Хидън Оук" е да ви насочим в посоката, която смятаме за правилна - поведението ви, мисленето ви, всичко.
- Тоест, един вид, да ни излекувате?
- Като крайна цел, да.
- Само че повечето от нас не са дошли тук, защото родителите ни искат да се оправим. Повечето сме тук по простата причина, че са искали да се отърват от нас.
- Не мисля, че това е вярно. Кой е с цинична гледна точка сега?
- Не можем да се прибираме вкъщи за празниците, лятната ваканция е само един месец и дори тогава сме задължени да посещаваме кампус, който вие сте преценили.
Дори не можем да говорим по телефона с родителите си, освен ако те не ни се обадят. Повечето от този тип „поправителни" училища разрешават на родителите да бъдат част от живота на учениците им. Но не и „Хидън Оук". Тук ни държите скрити. Защото всички са се отказали от нас, нали? Защо не ни оставите просто да правим, каквото си искаме? Не виждате ли, че никой не се интересува повече от нас и няма да ви държи сметка?
- Разбирам накъде биеш и действително в думите ти има зрънце истина, но си прекалено песимистично настроена, за да видиш цялата картинка. Изолацията ви е просто част от терапевтичния процес. Важно е в момента, в който сте готови да се върнете при родителите си, да няма и помен от старото ви поведение.
- Имам много богат опит с лъжите, д-р Зилинска. И простете ми, но не вярвам на нито една ваша дума. Смятам, че криете нещо.
Тя ме погледна остро. КЛИК.
- Бях толкова искрена с теб, колкото ми позволява политиката на училището, Анжела. Недей да поругаваш тази си привилегия.
- Много ли пари печели училището?
- Този въпрос е неприемлив.
- А вие колко пари изкарвате?
- Ти си умно момиче, Анжела. Със сигурност осъзнаваш колко продължително и съзнателно насочваш разговора ни далеч от посоката, в която трябва да бъде. Напомням ти, че времето с мен, е единственият шанс да успееш да подредиш живота си правилно и да започнеш наново.
- Искам да открия една семейна приятелка, която учи тук. Можете ли да ми помогнете да го направя?
- Познаваш някое от момичетата от преди? Кое?
- Пилар Феликс.
Видях как тя замръзна за момент. Допря химикалката до устните си, за да спре трептенето им. След това сякаш се опомни и продължи:
- Новите ученички нямат право да комуникират с останалите за поне още две седмици. А сега, бих искала да насоча разговорът ни отново към теб и твоите чувства.
- Знаете ли какво? Не мисля, че съм в настроение да обсъждам чувствата си днес, д-р Зилинска.
Тя бавно обърна монитора на компютъра си към мен, така че да виждам ясно екрана. На него имаше дузина черно-бели видеоклипове. Тя натисна с мишката два пъти върху първия и зачака. Изведнъж видях себе си в стаята ми, седяща до вратата, докато Кармен се строполява от леглото на пода, стиснала малката камера в ръце.
- Би ли ми обяснила какво ви накара да извършите тази вандалщина?
- Трябваше да ни предупредите, че ще ни снимате - казах аз. - Това е против основните ни човешки права.
- Записвайки те тук, родителите ти достатъчно ясно потъпкаха тези ти права. Сега виждам, че ти явно смяташ за допустимо да рушиш училищната собственост. Още повече ме изумява нахалното ти обяснение на ситуацията. Не ти ли мина през ума, че опита ви да свалите камерата ще бъде заснет на същата тази камера, преди да я съборите?
- Откъде да знам. Не мислех за това тогава. Бях ядосана.
- Именно. Дори не си помислила за бъдещите последствия от действията си.
- Ми... не.
- Знам, че си живяла именно по този начин досега. От ден за ден, без план за следващия.
- Започва да ми омръзва да ме изкарвате толкова болна.
- Извини ме, че не ти го спестявам Анжела, но ти си болна. Ако не положиш усилия да се поправиш, щом веднъж станеш на осемнадесет, родителите ти няма да имат грижата да се опитват да ти помагат повече. Ще затънеш в наркотици и всякакви други вредни навици, които накрая ще те убият. Така че да, трябва да приемеш, че си достатъчно болна, за да бъдеш тук, и че тези срещи с мен, колкото и да са ти неприятни, са единственият ти шанс.
- Искате да ми кажете, че... какво? Животът ми ще е провал, само защото не мисля задълбочено за бъдещето си?
- Искам да кажа, че не уважаваш достатъчно себе си, за да приемеш временния дискомфорт и неяснота и да положиш усилия, които да ти гарантират успех в един бъдещ момент. Ако сега ти дам двайсет долара при условие да ми върнеш сто долара утре, ще се съгласиш, нали? Защото днешната Анжела не дава и пет пари за утрешната Анжела. Например, ако гаджето ти те покани на романтична вечеря, макар да знаеш, че когато се напие, става опасен, сегашната Анжела ще отиде. Няма да помисли, че по-късно той може да я пребие до смърт. Не казвам, че не се грижиш за себе си - казвам, че правиш само това, което ти е угодно в настоящия момент. Освен това се страхуваш, че в тези ни срещи аз ще разбера, че си лъжкиня, че си недостойна да получаваш обич или уважение, от когото и да било.
- Тревор никога, никога не ме е удрял! - извиках аз.
По принцип не позволявах на някой доктор да ме извади извън релси. Речите им или ме отегчаваха, или ме дразнеха. Но сега просто побеснях.
- Кой, по дяволите, ви е казал тази лъжа?!?
Д-р Зилинска се усмихна.
- Беше просто пример, Анжела. Но виждам, че може би има нещо, което искаш да ми кажеш за Тревор. Той ти е бил гадже до, преди да дойдеш тук, нали?
Нямам си на идея какво бяха наговорили родителите ми на тази жена. Направо бих убила някой, за да хвърля поглед върху досието в скута й.
- Той е чудесно момче и никога не би ме наранил - кратко казах аз. - Обича ме.
- Разбирам - беше всичко, което д-р Зилинска каза.
Отново си дадох сметка колко тъпи са подобни терапии. Но имаше нещо, което ме озадачи. Не ми дремеше какви ги приказва побърканата лекарка, бях видяла нещо на компютъра й, преди да пусне видеото. Всички момичета бяха в леглата си. Всички, освен Джун.
Тя дори не беше в стаята си.