Училище за лоши момичета

Четеридесет и трета глава

- Така, сега да помислим - каза Джун, докато се промъквахме през влажния тунел.
Не се бяхме осмелили да светнем лампите, затова се придвижвахме в тъмнината като призраци. - Сигурна съм, че Калиста се е раздрънкала на воля горе и Виена е само първата, която дойде да провери какво става с нас. Ще дойдат още много...
Заковахме се на място. В някой от съседните тунели ясно се чуха бързо приближаващи стъпки, които веднага заглъхнаха в далечината.
- ... други - довърши тя, когато отново се запромъквахме напред. - От ръководството ще разберат, че Виена е заловена долу, но тъй като момичетата няма да пуснат никой от тях да влезе в салона, директорката няма как да научи, че нас двете ни няма. А когато разберат, отдавна няма да сме тук.
- Но ще се върнем с транспорта, нали? - попитах аз. Джун така и не беше споменала нищо по въпроса и все още не знаех дали плановете й действително включваха останалите момичета от групата.
- Мхм - отвърна тя, макар и не особено убедително и продължи - най-големият ни приоритет в момента е да не ни забележат. Което значи, че не бихме могли да правим това, което е най-лесно.
- Да стигнем по тунелите до основната сграда?
- Именно.
- Но къде другаде води този тунел?
- На едно друго място, където никой не би ни очаквал, поне никой жив.
Отново в огъня. Докато вървяхме все по-напред в тунела, усетих как отнякъде започна да духа студен вятър.
След няколко минути въздухът стана чист и свеж и след един последен завой видях нещо, което изобщо не очаквах - снегът валеше в тунела. Вихрушки от бели снежинки, красиво проблясващи на лунната светлина, се спускаха вихрено надолу и изчезваха мигом, щом докоснеха мръсния студен под. Все още бяхме в тунела, но едновременно с това стояхме под ясното открито небе. Виждах белите стени на изоставената сграда, над която високо горе проблясваха звезди. За пръв път съзирах звезди, откакто бях пристигнала в „Хидън Оук". Чувството беше неописуемо, завладя ме див ентусиазъм. Наведох бързо глава надолу, защото снежинките падаха право в очите ми и погледът ми се беше замъглил.
- Сега какво? - прошепнах аз, притискайки ръце около тялото си.
Палтото ми, естествено, беше забравено в гимнастическия салон и студът направо се пропиваше в тънката ми блуза. Точно както Зилинска каза: Никога не планирах бъдещето си.
- Хайде, вече сме близо.
Не настоях за по-конкретен отговор къде отиваме и защо - беше типичната драматична Джун, нямаше да ми каже нищо. Хванахме един стар изгорял гардероб, който по някаква щастлива случайност беше паднал тук и го избутахме в средата на дупката. Една по една внимателно се изкачихме нагоре, използвайки дръжките на чекмеджетата като стълба. И - бяхме навън! Светът наоколо бе ярък, светъл и чист. Не виждах особено ясно заради трупащия се сняг, но се ориентирах достатъчно, за да разбера, че Джун ме води към апартамента на Дериан. Видях как извади отнякъде една шапка и я нахлузи на главата си. Жалко, че не се беше сетила да вземе една и за мен. Разроших косата си над замръзващите ми зони и се затътрих след нея през дълбоките преспи.
Спряхме пред страничната врата, през която Харисън беше вмъкнал мен и Кармен в апартамента онзи път. Щом Джун почуха тихо на вратата обаче, отвътре се чу ясният глас на мистър Дериан. Когато отвори вратата, за миг изглеждаше изненадан да ни види, макар да беше ясно, че ни е очаквал от известно време. Имаше вид на напълно изкуфял човек. Погледът му шареше нервно нагоре-надолу по коридора, изведнъж сякаш се сепна и каза:
- О, вие ли сте. Влизайте.
Тъй като явно Дериан не знаеше как да деактивира малката аларма на вратата си, в момента, в който минахме през вратата, в дъното на коридора се раззвъня тихо малка камбанка. Той обаче поклати глава и каза успокоително:
- Не се тревожете. Тази аларма е последното, с което някой ще се занимава в момента.
Когато се огледах, забелязах, че коридорът на училището изглежда странно днес. Сякаш изведнъж всичко беше опустяло, загубило пулс. Все едно момичетата бяха изчезнали завинаги от него. Направо тръпки да те побият.
- Къде са всички? - попитах аз.
- Долу. Проверяват какво се случва с Лилавата група.
- Бързо каза той.
- Всичко уредено ли е? - прекъсна го Джун.
Дериан кимна засрамено, все едно Джун току-що го беше попитала дали гледа порно. Той се измъкна тихо в коридора, последван от Джун, която се движеше със странна подскачаща стъпка, сякаш беше някакъв вид състезателен кон. Аз се помъкнах след тях. Може би щях да видя Харисън. Знаех, че в момента това беше най-малкият ми проблем, че лицето ми е мазно, а старата ми блуза сигурно мирише на нещо неопределимо, но със сигурност не и на дезодорант. Щеше да ми се наложи да отговарям на тъпи въпроси за пожара, а не бях сигурна, че отговорите ми щяха да му се понравят и че щеше да ми повярва. Истината никога не беше достатъчна за момчетата. Те просто винаги очакват нещо много по-вълнуващо. Затичах се, за да догоня Джун и Дериан. „Голяма си идиотка - помислих си бързо. - Животът ти в момента е много по-важен от това, какво ще кажеш на Харисън и какво ще си помисли той."
Двамата вече бяха потънали навътре, когато го видях. Седеше на стълбите срещу вратата на стаята, където бяха влезли Джун и Дериан и пушеше. Първоначално не ме видя и имах възможността да го погледам как вдишва дълбоко от тютюневия дим. Почти усетих никотина да нахлува в главата ми. Бях спряла на няколко крачки от него и не помръдвах, но той някак долови присъствието ми и погледна напред. В някой нормален ден би казал „Хей, здрасти", но сега просто ме гледаше, без да отронва дума.
- Пушенето в училището е забранено - казах аз. Естествено, исках да прозвучи иронично, но тонът ми прозвуча някак си грубо.
Той просто продължи да ме зяпа.
- Джун каза ли ти какво става? - попитах аз.
- Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? - сряза ме той. - Сериозно ли вярваш, че можеш да избягаш оттук по средата на снежна буря?
- Не ми казвай, че очакваш да остана - лицето ми изведнъж пламна. Какво право имаше да не ме подкрепи, точно когато бях пред най-трудното решение в целия ми живот.
- Тук поне си жива.
- Отчасти. Нямаш си и представа как се живее там долу. Ако можех да остана в малък уютен апартамент с баща ми, може би нямаше да ми се налага да се опитвам да избягам. Само че това не е така. И изобщо не си мисли, че ще те търпя да ми държиш сметка, особено сега.
Той хвърли цигарата на пода и като се изправи, я стъпка.
- Не ти държа сметка - каза простичко и ми направи път да вляза в апартамента им. Макар че явно се срамуваше да го каже, знаех, че всъщност иска да допълни: „Просто се притеснявам за теб." Убедена бях.
Още с влизането в апартамента ме обгърна странна смесица от усещания: носеше се вкиснала миризма, като на старо забравено сирене, обичайната разхвърляност на двама мъже, живеещи заедно (чифт от боксерките на Харисън бяха хвърлени между два големи телефонни указателя) и гледката на Джун и мистър Дериан рамо до рамо, надвесени над някаква почти нечетима влажна карта, каквито обикновено виждаш в парковете и зоологическите градини например.
- Окей - каза накрая Джун, като се обърна към мен. - Аз и Харолд трябва да се погрижим за транспорта, а ти остава да вземеш записите от камерите.
Харолд? За коя се мислеше Джун? За мисис Дериан ли?
- Не знам как да го направя - промърморих аз объркано.
- Е, ще се наложи да го измислиш. Не мога да се справя с всичко сама.
- Както Джун предполагаше, записите са в директорското крило - меко се обади мистър Дериан. - В цялата тая суматоха едва ли ще ти е трудно да се промъкнеш вътре.
- Участваш ли? - обърна се Джун към Харисън.
- Естествено, че участвам - сопна се той.
- Съжалявам, но трябваше да попитам. Не можем да имаме доверие на никого просто ей така - каза тя.
Харисън извъртя очи и ме хвана за ръката. Докато излизахме през вратата, най-накрая осъзнах какво се случва и че всичко е реално. Нямаше връщане назад, затова нямаше смисъл и да изпадам в паника. Въпреки това не можех да спра да треперя. Харисън явно усети това и ме притисна по-силно до себе си.
- Среща в гаража. Имате един час - извика Джун.
- Кралицата е мъртва. Да живее кралицата - мрачно изрецитира Харисън, когато излязохме от апартамента.
- Чакай - спрях го аз, - къде отиваме?
- Към офиса на директорката. Къде другаде?
Следващата ни стъпка беше толкова очевидна за мен, че не можех да повярвам, че Харисън все още не се беше сетил.
- Тц. Първо отиваме да вземем Кармен.
- Кармен? Тя с какво ще ни помогне?
Ударих го силно по ръката.
- Не бъди такъв задник. Тя е най-добрата ми приятелка.
Знаех, че е рисковано. Може би вече бяха стигнали до нея. Всичко свързано с Кармен можеше да бъде капан. Но трябваше да отида, ако исках да мога да живея със съвестта си. Ако изобщо успеехме да се махнем оттук.
- Не зная - бавно каза той, - тя не влиза в плана на Джун.
„Нито пък ти" помислих си аз, но не казах нищо.
Коридорът на старата ми стая в Златната група беше също така безлюден, както останалата част от училището. Когато застанах пред стая 201, изглеждаше абсолютно нелогично да има някой вътре. Но когато почуках тихо, чух ясни стъпки.
Кармен може би ми е сърдита, задето я заключиха долу заради мен. Но аз просто ще й обясня какво е станало и тя ще разбере.
Но не Кармен отвори вратата.
Беше Морийн.