My New Life

Глава 3 ○ Какво, по дяволите, ти става?

Той излезе с майка си отвън. Не знаех какво точно става, но любопитството в мен надделя. Застанах на вратата и залепих ухо за нея. Чувах всичко, което казваха.
-Какво има, миличък?
-Ами... Мамо, днес Али ми каза, че ще се местят в Лондон - започна Джейкъб бавно. - Аз много я обичам и тези 2 години заедно бяха най-хубавите в живота ми... Просто не искам те да свършват.
-Кажи ми директно какво искаш. Стига заобиколки.
-Исках да те питам... Може ли да си преместя в Лондон заедно с Али?
Настъпи гробна тишина. Чух как някой седна на пода.
-Мамо...
-Джейкъб, какъв отговор очакваше?
-Очаквах да ме подкрепиш и да ми кажеш "Добре, скъпи. Ти я обичаш и това е най-важното."...
-И защо мислеше, че бих те пуснала в Лондон съвсем сам?
-Защото съм пълнолетен.
-Годините не са всичко.
-Напротив. Навършил съм 18 години и мога да правя каквото си искам.
-Дали?
Чух как Джейкъб се ядоса, защото сумтеше. Знаех, че скоро ще влезе в стаята, затова бързо изтичах и седнах на леглото му. Не трябваше да разбира, че съм ги подслушвала. Точно тогава той отвори вратата.
-Хайде да слизаме за вечеря - каза сухо.
Кимнах и го последвах.
-Джейкъб, какво става? Не изглеждаш спокоен.
Нещо в него сякаш прищракна и той избухна в лицето ми.
-Какво имаш предвид? Нищо ми няма - започна да вика, а аз се стреснах. - Защо трябва да ми има нещо? А? Какво има, Алиса? Да ни се глътна езика?
Никога не го бях виждала такъв. Не знам защо се разкрещя така, когато го попитах.
-Аз... просто исках да зная защо не си спокоен.
-Не е твоя работа!
-Какво, по дяволите, ти става? - отвърнах на виковете му с викове.
-Офф... Просто млъкни, Али! Затвори си шибаната уста!
-Защо се държиш като задник?
-Не ме обиждай! Не забравяй, че си в моята къща.
-И? Ти си ми гадже - контраатакувах.
-Али, нека излезем и се разберем отвън, за да не чуят нашите - процеди през зъби.
Когато излязохме навън, той не каза нищо и аз се възползвах, за да говоря.
-Просто не разбирам какво ти стана, Джейкъб! Не си и помисляй да ми викаш, говори като нормален човек.
-Ядосан съм.
-От какво?! И защо си го изкарваш на мен?
-Не ми се спори, особено с теб.
Какво трябваше да значи това? Особено с теб. Сериозно.
-Смисъл?
-Алиса, затвори си човката и мълчи.
-Защооо? - извиках така, че да ме чуят и на съседната пряка.
-Не ми викай. Повтарям ти, в моята къща си.
-И каквооо от товааа? - изкрещях още по-силно.
-Слушай, малката, не ми отговаряй и спри да крещиш.
-Но защо? - казах без да викам.
-Стига с тези въпроси.
-Можеш да ми кажеш всичко. Все пак тези 2 години с мен са били най-хубавите в живота ти.
О, не! Туко-що преразказах негови думи от разговора му с майка му! Сега той ще разбере, че съм ги подслушала. Как ли ще реагира?
-Какво каза? - процеди с гняв.
-Н-нищо...
-Да не си ни подслушвала?! - извика той отново.
-Сега ти не трябва да викаш!
-Не ми се отваряй! Отговори ми!
-Да...
-Мислех, че мога да ти имам доверие. Али, трябва да...