[Временно Спряна]Необикновена

lV глава Една прекрасна среща

ГТЛ (гледна точка на Лу)

Вече взе да става тъмно и беше време да се прибирам. Изпратих Никол до тях и се запътих към нас. Докато вървях по тротоара някой докосна рамото ми. Стреснах се след което се обърнах и видях, че това е Неит. Какво облекчение само.

- Здравей Лу. Видях те как изпращаш Николет и реших да те настигна и да ти се извиня за днес, че така ви оставих. Понякога Катрин е настоятелна- каза още задъхан.
- Няма за какво да се извиняваш. Не си направил нищо нередно.
- Но се чувствам виновен все пак ви бях казал, че ще дойда, а аз държа на думата си. Катрин е толкова досадна.- каза подсмихвайки се.
- Не обичам да злорадствам, но си прав. - Не мога да повярвам водех съвсем истински разговор с Неит колко мразим Катрин.
- Всъщност искам да ти кажа или по-точно да те питам още нещо.- каза той докато очите му, които блестяха повече от всякога погледнаха към земята избягвайки очния контакт, а бузите му се изчервиха.
- Питай. - отговорих с нетърпение.
- Ами аз се чудех дали искаш някой ден да се реванширам.....
(Телефона му звънна)

По телефона

- Ало да мамо.
- ...
- Добре ей сега идвам.
- .....
- Чао
- ....

Край на разговора

- Извинявай, но трябва да вървя. Мама ме вика да вечеряме. Ще трабва да довършим разговора си някой друг ден.
- Да защо не.- винаги ще може да ме покани на среща нали? Защо точно сега трябваше да му звънне телефона.
- Довиждане!- каза отдалечавайки се все повече от мен.
- Да чао!

Когато се прибрах в къщи бях много щастлива. Усмивката не слизаше от лицето ми, което накара родителите ми да се изненадат. Но аз без да кажа нищо набързо се качих в стаята си извадих телефона си и тъкмо да набера Никол той звънна. Това беше тя все едно ми беше прочела мислите.

По телефона

- Ало да не би да разговарям с бъдещата госпожа Уайт.

- Но ти откъде знаеш? Как така?

- Аз съм медиум скъпа също така и когато се прибрах и погледнах към прозореца. Видях как Неит тича в посока Лу.

- Е затова си права, но още нищо не е станало. Майка ми звънна точно преди да ме попита дали искам да излезем.

- Няма нищо. Важното е, че те харесва. Няма нищо по важно от това, а и ще има пре достатъчно време да те покани.

- Права си. Толкова съм щастлива, че не мога да сваля усмивката от лицето си.

- И недей. Утре като се видим ще разказваш всичко с подробности.

- Ще видим.

- Непременно. А сега ще трябва да затварям. До утре.

- Чао.

Край на разговора

След като разговорът приключи слязох долу да вечерям, а както беше очевидно в какво добро настроение съм баща ми Джордж попита:

- На какво се дължи доброто ти настроение?
- Трябва ли да има причина?
- За тази усмивка може би.
- Е може и да си прав.
- И ще кажеш ли какво е?- каза Моника (майка ми) заинтригувано.
- Да не е заради някоя хубава оценка? - вметна баща ми
- Съмнявам се тате. Доколкото познавам Лу най-много троика да е изкарала .- намеси се сестра ми.
- Подценяваш ме дребосък. Ще видим твоите оценки догодина. Наядох се качвам се горе.- бях уморена, затова си легнах рано.

На другият ден станах много рано . Оправих си леглото, измих си зъбите и лицето и се облякох. Седнах на леглото и погледнах часовника. Беше едва 6:30 ч още никой не беше станал. Метнах се с гръб към леглото и загледах белия таван. Мислех си за живота и за това как се чувствам. Напоследък се чувствах странно. Някак си ами незнам... магично. Най-силно го почувствах когато се опитвах да спася Катрин в лабораторията. Светлината когато не можех да дишам и невиждан нищо тя ме спаси. Докато си мислех за всичко това стана нещо уникално. Както си бях в стаята изведнъж се озовах на някакво прекрасно място с уникална природа и животни в далечината се виждаше огромен замък. Това място беше магическо. До мен имаше път по който мина една карета задвижвана от коне, които препускаха бясно. В нея се виждаше един пазач и жена, а в обятията и бебе което плачеше. Изглеждаше ми познато, но не Знаех от къде. Изведнъж всичко изчезна, а аз пак се озовах в стаята си. Някой почука на вратата.

Дано да ви хареса главата ако с гласуваите