[Временно Спряна]Необикновена

Vl глава Коя съм аз?!

Баба! Единственият човек който можеше да ми обясни какво става. Та нали тя ми беше дала медальона. След 10 минути вече бях до вратата и. Звъннах на звънеца. И оттам ми отвори средна на ръст жена с къса, къдрава, сивкаво бяла коса, очила и на места набъркана кожа облечена с сив панталон, бяла блуза и жилетка. Това беше тя. Покани ме да влеза.

- Какво те води насам скъпа?-попита с една голяма и топла усмивка.
- Трябва да поговорим за нещо много важно!- казах го в прав текст. Нямаше нужда да овъртам.
- Разбирасе! Ела седни.- помоли ме тя.
- Благодаря. А сега бабо помниш ли колието което ми даде?-попитах настоятелно.
- Семейната реликва ли мила?- отговори с лек трепет като че ли нещо я смути.
- Същата.- отговаряйки и извадих от раницата си книгата която вече си беше върнала предишният облик на корицата. Показах и рисунката там и си свалих медальона.
- Но скъпа .....- не можа да си довърши изречението когато я прекъснах.
- Съвпадение? Не мисля!- отметнах пренебрежително.
- Какво е това? Откъде взе тази книга?- попита изненадано.
- Няма значение откъде. Сега най-важното е да разбера какво става тук.- знам, че не разхождах правилно, но напоследък имах странното чувство, че крият нещо от мен.
- Това не значи нищо. Просто съвпадение мила. Не си измъчвай красивата главица за нещо толкова глупаво.- каза опитвайки се да ме убеди. Но аз знаех, че ме лъже виждах го в очите и.
- Бабово!!!
- Съжалявам скъпа!!!- промълви със сълзи на очи.
- Не плачи. Стига недей. - може би нетрябваше да бъда толкова груба с нея.
- Трябваше да ти кажем по-рано, но наложихме!-каза през сълзи по-притеснена от всякога.
- Кои вие какво да ми кажете!?!?
- Мила ти ти......!!!!

ТИ СИ ОСИНОВЕНА❗

- Аз съм какво!!? Бабо не се шегувай кажи ми истината.- неможех да повярвам това не беше истина не небеше сугурно не бях чула добре!
- За съжаление не те лъжа. А за медальона... Дъщеря ми и Джордж те намериха. То ти е като спомен от биологичните ти родители.- дори и тя едвам едвам намери думи да ми го каже.
- Престани!! Неискам да слушам повече!- събрах си нещата набързо и излетях като фурия от къщата. Сълзите ми се стичаха като фонтан от очите ми, а аз тичах и тичах и неспирах. Накрая стигнах пред къщи. Отворих вратата и влетя като ураган.
- Джордж,Моника!!
- Лорета какво става? Защо ни викаш по имена?-отговори Джордж докато идваше от кухнята заедно с Моника и Тереза.
- Разбрах всичко! Няма нужда повече да ме лъжете. Как можахте?! Как можахте да ме изложете и да продължавате да ме лъжете толкова години! Аз ви вярвах!- вече едвам едвам говорех през сълзи.
- Виж скъпа можем да ти обясним само.....!- започна да обяснява вече разплакала се Моника. Явно баба им се беше обадила и разказала всичко.
- Не искам да слушам повече лъжи!