Първият учебен ден настъпи.Бела влезе в стаята и както винаги седна на най-последния чин.Не обичаше да говори с никой.Часът вече започна и госпожата по математика влезе в стаята.Десети клас не беше толкова труден за нея.Справяше се с предметите,но не обичаше учителите да я викат на дъската.Бе минал едва половината час и госпожата я извика да реши примера.Тя бавно се изправи и отиде при дъската.Всички я зяпаха,а клюкарките на класа я коментираха.Обсъждаха как се облича и още неща.Бела знаеше това,но не й пукаше .След като реши задачата седна на чина си и започна да решава.Денят мина както обикновено.След като би последният звънец отиде до шкафчето си,за да вземе учебниците си.Отправи се към "новия" си дом.Не вярваше,че след загубата на семейството си някой ще я вземе за дъщеря.Беше попаднала на добро семейство,което я обича,но въпросът е в това,че не може да свикне с тях.Да вярно е общуват,но тя не споделя с никой.Прибра се,събу обувките си,якето и остави чантата на пода.
-Бела ти ли си?-каза приемната й майка
-Да госпожо Бенет-отговори Бела
Майка й излезе от кухнята,влезе в коридора и се облегна на стената
-Може ли да те попитам нещо?-Каза тя
-Да-Отговори й Бела
-Става ли да ме наричаш "мамо"-каза Мерис
-Ще се опитам-каза Бела
-Добре като за начало кажи само за днес така,а ако не искаш няма проблем!
Бела преглътна тежко и каза:
-Какво ще има за вечеря мамо?
-Пиле.Хайде,че ще изстине!-Каза с усмивка на лицето Мерис
YOU ARE READING
---One Life---
Teen FictionАз съм Бела на 16,с червена коса,не много висока и осиновена.Родителите ми починаха преди 2 години.Той се появи,изкара ме от черупката,но ме прецака.Добрата страна е ,че повече никога няма да севърна предишния си живот.Дали това е за добро?
