Hello Babygirl

Chapter 15-Sorry

-Ако умреш,Хари ще те завлече в Ада и ти ще трябва да си негова рубиня.
-Чакай какво?-попита бавно.-Как така?
-Сали, ти продаде душата си..-продума тихо той, докато младото момиче беше в шок. Салем не искаше да приключи живота си, искаше да живее пълноценно, повече от всякога. Трябваше да има вратичка, която да я измъкне.
ГТНСАЛЕМ

-Ще се преструвам, че не знам нищо.-изтрих потеклите сълзи и се усмихнах.-Хайде, нека се приберем.
Станах от сградата и застанах на ръба и.
-Сали, ще паднеш.-каза отчевидно Зейн. Още няколко сълзи потекоха от очите ми, след което просто реших да се хвърля, но така щях да умра.
-Хайде, утре съм на училище.

***

Лана Дел Рей, 04:10 сутринта. Какво по-хубаво от това?
-Will you still love me when I'm not longer young and beautiful?-пропях края на песента, след което свалих слушалките си и оставих телефона си, за да имам батерия за утре. Завих се през глава и се отпуснах.

Алармата ми ме събуди, като всеки път и станах. Бях спала около 2 часа, изглеждах ужастно. Торбички под очите, очите ми бяха червени, имах главоболие, добре че се изкъпах вечерта.. Облякох черен клин, обикновенни черни вански с бели връзки и си сложих бял потник. Черното кожено яке беше вече облечено. Вързах косата си на небрежен кок и сложих слънчевите си очила, за да прикрия черните кръгове. Реших да сложа малко грим, тъй като все някога трябваше да сваля очилата. Нанесох фон дьо тен, сложих контур, спирала, подчертах веждите си и сложих малко от червилото наречено ,,my lip color but better". Нарамих раницата си и слязох по стълбите, без никаква реакция. Не можех да спра да мисля за вчерешната случка. Глозгаше ме отвътре, имах желание за живот повече от всякога. Трябваше да живея за мига. Това и щях да направя, като подкарах поршето си.
С нормална скорост, около 60км/ч пристигнах за 15/20 минути. Е, нека го направим 5.

Излязох от къщата, другите бяха тръгнали. Увеличих песента, която даваха по радиото и натиснах здраво педала. Ariana Grande-Dangerous woman. Километража минаваше 170, а до първия час имаше приблизително 10 минути. Почти стигнах. Последната пресечка, след което паркирах.
Влязох в първия си час, който беше с Найл.
-Сали!-извика той в средата на коридора, карайки ме да се обърна.-Как си? Тази вечер ще има парти! Трябва да се отбием!
-Окей.-казах безразлично.-Сега нека влизаме в психологията.
***
-Тъй като имате час следващата седмица, ви отправям да напишете Есе на темата ,,Живота и смъртта-бягство или спасение"-каза професорът и излизе. Записах си темата и изхвърчах като ураган от стаята. Беше едва първия ми час, а вече исках да се прибера. Нямаше след от Джесика или Мат. А Оли-никаква идея. Следващия ми часове бяха литература и изобразително изкуство. Любимите ми, нямаше какво да се лъжем.
В часа по литература сподешяхме мнения за любимите си книги, за авторите, а най-главната тема беше Стивън Кинг. Стилът му на писане, биографията, книгите му и всичко останало. Трябваше да пиша доклад за него. Нямаше как Дейвис да ни остави без домашно.
С нетърпение се запътих към трите часа по изкуство, тъй като само в рисуването можех да намеря смисъл. Там можех да оставя всичките си грижи.
Качвайки се по стълбите се срещнах с Лиъм. Прегърнах го и го оставих да продължи към часа си по история.
Влязох в стаята по изобразително и заех обичайното си място до прозореца. Статива пред мен, боите, четките, големия скицник. Чувствах се на място. Е, поне се чувствах докато в стаята не влезе Мат.

-Хей, Сали.-усмихна се виновно той, а аз просто го погледнах. Свалих очилата си и ги поставих на главата си, взирайки белия лист пред мен.
-Здравей.-казах едва доловимо, а момчето до мен въздъхна.
-Съжалявам, толкова много съжалявам, Сали.-изхленчи той, а аз се борех с желанието да го погледна.
-Няма за какво да ми се извиняваш. Изневеряването е избор, не грешка.-казах тихо и се обърнах към него.
-Сали..-въздъхна той.-Не исках.
-Нямам сили да се разправям с теб, Мат.-поставих очилата на очите си отново, взимайки четката си в ръка.
Госпожата влезе в стаята и постави темата. Беше свободна. Каза ни да започваме, а аз не се поколебах и хванах молива, с който започнах да очертавам линийте. Ръцете ми трепереха, нямах муза. Исках да изразя емоцийте си, исках да изразя болката но уви-тогава щях да се разпадна. Заслужаваше си.

Започнах да очертавам празната гора и момичето, загубено в нея. Чертите на лицето и изразяваха празнота. Тъмните и студено цветове в картината бяха всички чувства, които изгубих. А очите-пълни с болка. И въпреки фалшивата и усмивка, очите я издаваха.

******
I'm back bitchesssss

Знам, казах скоро (юни месец) и ето ни сега, март. Съжалявам, но докато историята е ше временно спряха развих друга (Charlotte Queen) и сега тя има втора част. Надявам се да ми дойде музата тук, но е тегаво с трета история. Погледнете новия ми проект 👄

ЧЕСТИТ ОСМИ МАРТ НА ВСИЧКИ ДАМИ!