Джонгхьон беше наемен убиец. Това беше единственият начин за препитание, който той познаваше като дланта си. Всеки човек може да стане убиец в даден момент от живота си. Беше нужно само едно побутване. Било то от гняв, мъка, завист, скръб, ревност. Щом темпераментът на човек се пробудеше, не беше трудно да убиеш. Поне така смяташе Джонгхьон. Докато в живота му не се вмъкна Джинки. Тогава наемният убиец започна да се съмнява в това, което върши.
- Ставаш мекушав, момчето ми. - предупреждаваше го шефът му, който го беше обучил за тази работа, и с когото клиентите разговаряха.
Да убиеш човек, когото познаваш, не е трудно, само трябва да чувстваш правилните емоции, да си на правилното място и правилния момент. Останалото ще го свършат примитивните, животински инстинкти. Но, да посегнеш на човек, който нищо не ти е направил, е доста по-трудно. Джонгхьон смяташе, че с времето се свиква. Вледеняваш сърцето си и то не чува плача, виковете, молбите на жертвите. Но днес, когато трябваше да убие един недъгав старец, една сълза се спусна по страната му, показвайки, че сърцето му вече не е едно късче лед. И вината за това бе единствено и само на Джинки.
Втора сълза.
Вече старецът не му беше на мушка.
Прицели се отново.
Пое си въздух.
Стреля.
Изпусна бавно дъха си, като усети третата сълза да се спуска бавно по лявата му буза и да улавя отблясъците на днес срамежливата като девица луна, прикрила се с купчина въздушни облаци.
Запъти се обратно към дома си. Към Джинки. Където принадлежеше истински.
Прибра се. Любимият му го посрещна като куче, чакащо стопанина си - любвеобвилно и изключително топло. Целуна го по бузите, след това по клепачите. Беше време да изпълни втората поръчка за днес. Джинки.
Отиде до коридора. Взе пистолета, оставен върху шкафа за обувки, точно до закачалката.
Върна се при любовника си. Насочи с трепереща ръка към него оръжието. Джинки се приближи и хвана дулото, като го опря на челото си. "Направи го бързо", бяха неизречените му думи.
Джонгхьон слепи устните им, целувката невинна, сладка. И едновременно с това изключително солена. Сълзите капеха по червения мокет и му придаваха кървав цвят.
Джинки го погали по мократа буза, след това затъквайки непослушна къдрица, която обрамчваше лицето на убиеца. "Хайде", подкани го той, без да мърда устните си. Само изграчи с дрезгав глас от плача:
- Обичам те.
И Джонгхьон натисна спусъка. Грохотът отекна. Откатът го запрати на земята, но той стискаше вече безжизненото тяло на любовника си. Кръвта обагряше ръцете му. Скоро той стана. Положи Джинки на земята, върху мокета. Презареди оръжието, отнело толкова животи. Сега е моят ред, помисли си мрачно убиецът. Легна до любимия си.
Прегърна го здраво.
Допря пистолета до челото си.
Започна да реди първата си молитва за целия живот.
Натисна спусъка.
Отново грохот.
Ръката му изпусна оръжието, просвайки се до главата на Джонгхьон, лежаща върху безжизнените гърди на Джинки.
А пребледнелите му устни сякаш продължаваха да се молят. Това, за което се молеше, беше да може поне да вижда ангела си от мястото, което щяха да му изберат в Ада.
