Forever | H.S.

11. Are you ready to die?

-Не подценявай кралицата.- прошепнах.

Хари не беше ядосан. Нито разстроен... Беше учуден. До сега не е губил битка. Е за всичко си има първи път.

Очите му сега бяха много светъл нюанс на зеленото. Веждите му бяха вдигнати в изненада. Устните му бяха образували права линия.

Отдръпнах се от него с победоносна усмивка.

Изведнъж зеленото в очите на Хари отново потъмня.

-Стража!- изкрещя Хари.

-Да Г-господарю.- отговори слугата, който се появи за секунди на вратата.

-Освободи Люк...- изпуфтя той. Изправи се от стола и ме погледна право в очите, но после пак измести погледа си и със суперскоростта си беше вън от залата.

Слугата клекна до Люк и отключи оковите от ръцете му и той се строполи на земята.

-Люк!- изпижях и клекнах до него.

Това не може да е истина.

-З-защо го направи? Можеше... можеше да умреш!- каза той.

Ето защо крещеше толкова силно.

-Но тогава ти щеше да умреш... Люк, виж какво е направил с теб!- казах докато държаш брадата му и въртях главата му наляво-надясно, докато разглеждах раните му.

Той вече загуби свободата си.

-Ти си по-важна от мен. Аз съм просто поредния ангел...-прошепна той.

Няма връщане назад.

-Той отряза крилата ти, за Бога!- изкрещях.- Ако не бях дошла щеше вече да си мъртъв!... Крилата ти ги няма, Люк!- виках.

Той вече беше паднал ангел.

Пуснах сълзите ми да се спускат свободно по бузите ми.

Виках. Крещях. Молех се... Но веднъж отрязано с кинжала, няма връщане назад.

-Люк, ти загуби свободата си!- прошепнах.

Отвратително е... Да наблюдаваш някого. Някой, който се нуждае от помощ. Някой, който вика. Някой, който крещи. Някой, който плаче. Можеш да видиш болката в очите му. Можеш да чуеш виковете му, който се запечатват в главата ти. Стоиш там.

Стоиш там сякаш с вързани ръце. Неспособен и безсилен. Знаеш, че е безсмислено, но просто се надяваш. Надяваш се на чудо.