Forever | H.S.

21. Just a game of chess

Гледната точка на Елизабет:

Отворих рязко очите си, викове излизаха от сухата ми уста. Сълзите се стичаха бавно, а треперещите ми ръце дори не направиха труда да ги избършат.

Едно и също. Всяка сутрин...

Освен онази... Сутринта след целувката с Хари. Тази красива сутрин. Розата и усмивката му...

А сега? Отново същия кошмар... По-силни демони, по-голяма разруха...

Отворих очите си бавно и се изправих в седнало положение. Увих ръцете си около треперещото ми тяло, докато оглеждах малката стая.

Очите ми срещнаха онези сини и спомените се върнаха в главата ми.

Смачканата роза. Злите зелени очи. Студената черна тъмница.

-Кошмари?- попита Найл. Той стоеше на същото си място като вчера. Седеше на каменния под, подпрял главата си на решетката.

-Демони...-прошепнах.

-Можа ли да поспиш?- попита той.

-Не особено. Тук е много студено... А ти?- попитах.

-Аз спах като къпан.- засмя се той.- Свикнал съм със студа.

Кимнах леко и погледнах нагоре към малкото прозорче, на което имаше решетки. Лъчите светлина бяха твърде слаби, за да осветят цялата стая.

Стоях там... В тъмницата на черния замък, държана против волята си. Онези зелени очи ме хипнотизираха право в голямата му сянка, където свободата ми бе отнета...

Свобода... Не я оценяваш, докато не я загубиш. Да правиш това, което искаш. Да изразяваш мението си свободно. Да не бъдеш зависим... Това е магията на свободата, която за жалост малко хора притежават.

Още една солена сълза падна от окото ми.

Свободата бе като едно красиво и рядко порцеланово изделие. Аз го притежавах, но за жалост Хари го счупи на малки парчета, които не могат да се залепят заедно...

-Липсва ли ти семейство?- Найл попита.

-Разбира се...-прошепнах като избърсах потеклите сълзи.- А на теб?