Forever | H.S.

20. I'm Harry fucking Styles!

Гледната точка на Хари:

Вървях по дългите коридори на замъка и светлината от прозорците осветяваше лицето ми.

Вчерашния ден не спря да се върти в главата ми. Демоните не спряха да говорят, просто крещяха.

Но защо ми пука толкова много?! Защо не мога да забравя сивите й очи пълни с радост и смачканата роза, пълна със злоба?

Смехът й ме побърква, докосването също. Демоните просто се смяха.

Прокарах ръце прец косата си, дърпайки я. Трябваше да спра да мисля за това, но не мога.

Защо смачка розата? Не й ли хареса?

"Не трябва да се държиш мило. По дяволите, Хари! Та това е твоето царство! Не ти трябва да спазваш нейните правила, а тя твоите! Бъди Хари... Просто е."

Думите на Зейн се въртяха в главата ми. Той беше прав. Защо трябва да се ядосвам за това, което се случи вчера? Тя трабва да следва моите правила.

Смачканата роза, красивите й очи... Ще я съсипя. Тя просто трябва да се влюби в мен и ще спечеля доверието й. Беше просто.

"Без милост, просто убивай."

Демоните проговориха...

Гледната точка на Елизабет:

Отворих вратата на трапезарията и всички, които закусваха погледнаха към мен.

-Добро утро.- промърморих тихо и седнах на мястото си.

Очите ми срешнаха тези на Хари и веднага погледнах настрани. Спомените от вчера за смачканата роза се върнаха в главата ми.

Отново вдигнах погледа си и срещнах този на Оливия. Тя се усмихна подло и продължи да се храни.

Демоните изпискаха в главата ми. Вените ми сякаш бяха замръзнали и нещо заседна в гърлото ми.

Думите му. Очите му. Докосването му. Всичко сякаш бе изпарено от главата ми, смачкано и захвърлено като красивата роза.

Тази вечер отново сънувах онзи кошмар. Не как Хари ме целува, а как убива сестра ми след това мен. Демоните всяваха страх в мен, всеки път щом го погледна.