Forever | H.S.

22. Don't

Гледната точка на Елизабет:

Отворих рязко очите си, като писък излезе от устата ми.

Поредната вечер, същия кошмар...

И не спираше... Никога не спираше. Кошмарът се повтаряше всяка вечер, отново и отново... Вече нямаше надежда, нямаше капка светлина... Сестра ми бе мъртва в тъмнината на моите сънища.

Лъга ме през цялото време. Прави ме на глупак.

Думите му от кошмара се въртяха в главата ми. Забиваха шипове по тялото ми...

И тогава демоните ми припомниха за хубавите моменти... за целувката. Разказваха всичко толкова красиво, толкова невинно... сякаш не бях целунала самия дявол, самия Хари Стайлс...

И не спираха да говорят, не спираха да крещят. Чупеха. Унищожаваха. Мачкаха...

-Елизабет? - чух познат глас и усетих как някой поставя ръка върху моята.

Надигнах леко главата си и моментално съжалих.

Болката бързо се разнесе навсякъде, сякаш демоните пищяха, сякаш чупеха всичко и унищожаваха всеки, сякаш мачкаха красивата роза...

Усетих меките завивки и чак тогава осъзнах, че вече не се намирах в тъмницата. Бях в моята стая.

-Елиза? Добре ли си? - обърнах се към източника на гласа и видях притеснената Кристина.

И тогава всичко се върна в главата ми. Спомените изплуваха, а демоните ги счупиха.

Тъмницата. Найл. Ядосания Зейн. Виковете на краля...

Болката. Виковете ми. Напълно унищожената роза...

-Какво се случи?- прошепнах. Гласът ми беше толкова тих, а гърлото ми бе пресъхнало.

-Хари ми заповяда да се погрижа за теб. Не знам какво точно се е случило. - обясни тя.

Хари... Виковете му от вчера изкънтяха в главата ми. Всичките пропилени сълзи, всичките викове, всичката болка...

Той не беше ядосан... Беше бесен. Демоните го контролираха, унищожаваха го... Не виждах светлина в очите му, не виждах огън, въпреки, че той гореше... Изгаряше ме, опожаряваше всичко около себе си, само с ледения си поглед...