The New Hunter

Глава трета

-Тай, какво ти става? - 5 момчета се бяха наредили зад него. - От вчера си така.
-Знам, че е налудничаво, но може ли да сънувам своето „Ро" - Попита той като се обърна към тях.
-Да какво? - Извика единият от братята.
-Да я сънувам. Сещате се. Лягам, затварям си очите и заспивам, след това започват...
-Знаем какво значи сънуването, Тай. - Кий извъртя очи. - Но да сънуваш Ро, а и от къде разбра, че е твоето?
-Предчувствие. - Момчето сви рамене и седна.
-Добре, поне как се казва? - Попита го Джакс и се настани до него.
-Нямам представа. Като цяло сънят беше странен. Тя беше тук, а Реджи крещеше. Докато сляза Дот също беше слязла и вече се караше с Реджи, защото... Защото това се пак е Дот. Докато се усазная видях непозната фигура да излиза. Настигнах я и я питах коя е, защото виждах сиянието.
-И?
-И се събудих. Няма повече.
-Това е било само сън Тай. Не се впечатлявай толкова.
-Както и да е. - Той извъртя очи и се насочи към стаята си.
-Не забравяй за акцията в седем! - Извика брат му Феникс.
Тай не отговори, а просто продължи към стаята си.
(...)
Когато Селестия се събуди, нямаше никого в къщата. Сега беше нейната възможност да я разгледа.
Слезе на долния етаж и видя бележка и ключове.
„Аз съм на работа, леля ти е на пазар, а момчетата са на училище. Ключовете са от къщата Чувствай се свободна да се поразходиш."
Селестия не чака и втора покана. Бързо отиде и се проеблече в тъмно сини дънки, черна обикновена блуза и кецове. Сложи си якето и чантата и излезе от къщата.
Знаеше къде отиваше. Само мисълта за това място я караше да заплаче, но се нуждаеше от това.
Стигна пред голямата къща и се загледа в нея. Беше едва на 8, когато я напусна. Спомени изплуваха в главата ѝ и тя не можа да задържи сълзите си.
Избърса мокрите си бузи и отново потегли.
Около час по-късно тя се намираше на гроба на родителите си. Седна на пейката от страни и и се загледа в пръстта.
Липсваха ѝ безумно много, но не можеше да промени нищо.
Както си седеше и плачеше, чу шум.
Стресна се и се изправи. Надникна зад дървото и видя младо момче на може би 19, да се бие с много по-възрастен от него мъж.
-Няма да ги намериш. - Изсъска мъжът.
-Аз не, но братята ми са вече при тях и съм убеден, че вече са се погрижили.
Селестия се стресна и тръгна на зад, но настъпи някакъв клон и той изпука.
-Някой с теб ли има? - Попита момчето озадачено.
-Ти ме замъкна тук, не мисля, че е подкреплението ми.
Скри зад един храст, защото беше прекалено любопитна. Беше малко, по далеч и не чуваше, но имаше прекрасна видимост.
Както си седяха и явно заплашваха, младото момче заби нош в гърлото на възрастния мъж и те изчезнаха. Ей така в нищото. Като някоя магия.
Селестия се паникьоса. Не знаеше дали това е плод на въображението ѝ или това наистина се случваше. Да не би току-що пред очите ѝ да стана убийство?
Уплашена до краен предел, реши да се върне обратно в къщата и да гледа новините. Може пък да кажат нещо и тя да отиде да свидетелства. Поне така си мислеше.
-Я кой решил да се прибере! - Още с влизането чу пискливия глас на леля си. - Реших, че си избягала и тъкмо тръгнах да ти изхвърлям нещата.
-Съжалявам, че те разочаровам, но ще съм тук още дълго време. Приеми го! - Не можа да сдържи нервите си и извика в лицето ѝ.
-Ти малка никаквице! Как се усмеляваш да ми викаш?! - стовари ръката си на бузата ѝ и момичето заплака. Не можеше да търпи повече. Беше от два дни тук, а я третираха като боклук.
Изтича бързо във временната си стая и почти мигновено подпря със стола, за да не може да влезе никой.
Както и си мислеше, леля ѝ я беше последвала и започна да блъска по вратата.
-Това ще ти излезе през.... - И изведнъж замлъкна. Не се чуваше нищо.
Селестия, уплашена, дръпна стола и леко отвори вратата.
Нат стоеше като вцепенена на прага. Все едно беше замръзнала.
-Защо ни довлече тук? - Чуха се гласове от долния етаж. - Преди няколко часа имахме акция и трябва да почиваме, а ти се правиш на екскурзовод.
-Не се правя на нищо. Тя ме видя днес и трябва да поправя тази грешка.
-Видяла те е? Как е възможно?
Дори и хората да шептяха тя чуваше достатъчно добре, за да разбере какво се случва. В къщата бяха влезли крадци. Или може би убийци.
-По-тихо! Ще провалите всичко. - И с това гласовете спряха.
Селестия се уплаши и отново влезе в стаята си, залоствайки я със стола. Зави се през глава на леглото и се молеше те да не я открият. Не искаше да умира, въпреки опитите, които е правила през годините.
-Ама ти сериозно ли? За това ли дойдохме до тук . - Гласовете отново се появиха, само че този път по-близо.
В стаята ѝ.
Това беше странно. Тя не бе чула вратата да се разбива. Беше пълна тишина.
-Хайде мъниче. Покажи се. - Започна да пляска и да подсвирка.
-Идиот! Не викаш куче.
Усети как юргана се маха и тя се сви на кълбо.
-Няма да издам нищо. Обещавам. Все едно не съм ви видяла. Не ме убивайте! -Тя започна да говори бързо и почти неразбираемо.
-Спокойно. Няма да те нараним.
Тя отвори едното си око и видя 6 момчета в стаята. Всичките бяха почти еднакви -черна коса, черни дрехи и черни очи. Можеха да се различат само по формата на лицето и прическите. Бяха на почти еднаква височина, което го правеше още по- идентични.
Селестия отново се сви на кълбо и скри главата си.
-О хайде де! Изправи се. Няма да те убиваме. - Едното от момчето се засмя и се опита да изправи лежащото момиче.
-Да, само ще вземем спомените ти. - Друг се обади и Селестия изпищя. Мигновено се сви отново на кълбо, но този път по леглото.
-Феникс, ти си глупак . - Въздъхна един от всичките и се промуши под леглото. -Не се плаши. Аз съм Тай. - Той се усмихна мило на момичето, което го гледаше с едното си око и трепереше от страх.
-Ти-ти да ме убиеш ли си дошъл? - Попита тя плахо.
-Не разбира се. Аз не мога да те убия. Хайде излез от тук и ще поговорим.
двамата се измушиха и Селестия се настани на стола, с който бе подпряла вратата.
-Името ми е...-Започна същото момче, но беше прекъснато.
-Прахът няма да действа още дълго, Тай. Давай по същество. -Най-високото момче каза като приглади дългата си коса на зад.
-Добре. Видяла си нещо, което не трябва днес. Нещо, което те побърква. Прав ли съм? - Той клекна до нея и я погледна в очите.
Тя кимна.
-И мен ме побърква по някой път. Повярвай ми. Тук сме да ти погнем да забравиш това нещо.
Тя се опита да избяга, но беше късно. Той постави ръката си на челото ѝ и след секунди изпадна в дълбок сън.
-Не беше толкова трудно нали? - Засмя се Кай и помогна на брат си да постави момичето на леглото ѝ.
-Млъкни Кий. Тай, кога ще ѝ кажеш?
-Хайде да се прибираме. - Не отговори на въпроса и изчезна.