The New Hunter

Глава двадесет и седма.

-Не искам повече да поглеждам лък и стрела. – проплака Селестия и се хвърли на леглото.

-Не беше толкова зле. Освен това се научи да стреляш. Това е напредък.

-Това, че спря да стреляш по мен е напредък. – тя извъртя очи.

-Не преигравай. – Тай се засмя и съблече тениската си, която беше попита с кръв. – Плюс това ти стреля по мен също. Много.

-Наясно съм. – тя измрънка във възглавницата. – Гладна съм.

-Аз също. – Каза той търсейки си чиста тениска. – Но първо трябва да се изкъпя. Целият съм в кръв.

-Виновна. – Тя се засмя и вдигна поглед към него. – Аз също.

-Ще се присъединиш ли? – Тай се засмя с игрива усмивка.

Селестия го погледна извратено и разтресе глава.

-Мечтай си. Ще те изчакам. – Тя му се усмихна фалшиво и отново легна.

-Убиваш ми цялото настроение, нали знаеш? – Тай се засмя.

Момичето взе една възглавница и я метна по него без да обели дума.

Селестия, вече сама в стаята, беше на път да заспи, но вратата рязко се отвори вдигайки шум.

-Какво по дяволите? – Тя скочи объркана.

-Съжалявам. – Амара я погледна леко усмихвайки се. – Къде е Деймън? Трябва да говоря нещо с него.

-В банята. – Момичето отегчено седна отново на леглото. – Важно ли е?

-Не толкова, колкото въпроса ми. Защо си покрита с кръв?

-Тай ме учеше да стрелям с лък. – Тя извъртя очи.

-Оу, това обяснява много. Е как мина?

Селестия се замисли. Всъщност не беше толкова зле. Успя да се сближи още повече с човека, с който трябва да прекара остатъка от живота си. Въпреки раните, които той и остави, тя се забавлява. Не беше пълна загуба на време.

-Всъщност добре. – Тя се засмя.

-Да, не му казвай това. Ще се възгордее.

-Кой ще се възгордява? – В стаята влезе Тай попивайки косата с снежно бяла кърпа.

-Ти. – Амара се засмя. – Както и да е М иска да говори с теб. Било спешно и неотложно.

Тай извъртя очи, обличайки якето си.

-Няма да се бавя. – Каза той целувайки Селестия по бузата.