Bad Girl, Good Boy

2 - Моля те, внимавай!

             Гледна точка на Анабел

Бях толкова бясна, че с поглед можех да сцепя камък. Наказана. За два месеца. С него! Аа не, забрави. Нямаше начин да чистя стаите (само като си го помислех и вече ме болеше), беше повече от прекалено.
Зад себе си чух вратата на директорската стая да се затваря. Бях сигурна, че и той е излязъл и сега ме наблюдаваше как беснея в коридора.
Завъртях са и заковах очите си в неговите. Бавно, като хищник, започнах да пристъпвам към него. Той само повдигна вежда объркано.
- Надявам се да осъзнаваш, че ти си виновен. - казах с тих гърлен глас.
- Аз ли? Че за какво? Че вие ме тормозите? Извинявай, ще се поправя. - отвърна Джош и сложи ръка на сърцето си.
- Престани да се правиш на много умен, кретен такъв! - изкрещях силно и той трепна леко. - Заради теб няма да имам време да излизам с приятелите си. Няма да имам време за нищо! И ако до сега си смятал, че те тормозя, само почакай! - изкрещях на един дъх, обърнах се и буквално изхвърчах през вратата на коридора.

Гледната точка на Джош

Ауч. Това заболя. И малко ме притесни за здравословното ми бъдеше.
Тръгнах по коридора, след Анабел. Когато излязох на входа, видях металиково-червената й Мазда да напуска паркинга на училището с бясна скорост. Ех, защо и моите родители не бяха така богати. Но не. За сметка на това пък ме бяха дарили с мозък, какъвто богаташчетата нямаха.
Отидох до моя стар, износен, занемарен и тн., Форд-Мустанг и седнах на шофьорското място. Трябваше да изчакам Майки и Шейли, още не бяха свършили часовете, а аз попринцип ги карах по домовете им.
А да, Шейли. Най-добрата приятелка на мен и Майки. Красива блондинка със сини очи, лесбийка. Дори не знаех защо се мотае със зубарите на даскалото, но нямах против. Бе сладка, когато не беше упорита и досадна.
След половин час чакане, чух звънеца да бие. Над хиляда ученика изхвърчаха през изхода на зградата и се запътиха към колите си. На паркинга останахме само около 10 автомобила, когато най-накрая видях моите приятели да излизат.
- Хей, как мина деня ти злато? - попита ме Шейли когато ме видя.
- Точно както ще минат и следващите два месеца - кошмарно! - отвърнат и запалих двигателя на Мустанга.
- Защо, какво се е случило, ЗЛАТО? - попита ме Майки. Обичаше да се подиграва с прякора, който Шейли ми бе измислила.
- Наказан... - започнах аз.
- О стига, не е чак толкова зле. - отвърна приятелят ми.
- За два месеца, след училище да чистя стаите, с... с...
- Хайде де, казвай! - подканиха ме двамата в един глас.
- С Анабел Уотсън. - усмивките им веднага изчезнаха. Майки си удари главата в таблото на колата.
- Човече по-леко, ще се отворят въздушните възглавници. - с разтревожен глас казах аз и подкарах колата по улиците на Портланд.
- Кажи ми че се шегуваш. Ако прекараш и една минута насаме с тази... даже и аз не знам как да я опиша, тя ще те разчлени. Разчлени! Ще извади всяка една твоя кост от тялото ти, както на сготвена риба, тя ще те... - притеснено почна той но аз го прекъснах.
- Да, схванах, разбрах. Нека. Тъкмо няма да се мъча. - отвърнах и направих десен завой, точно след сфетофара на който бях спрял. Направи ми впечатление, че Шей нищо не казваше, когато...
- Анабел Уотсън! - изписка тя силно в ухото ми. Скочих на спирачките.
- Шей какво правиш?! Щях да прегазя горкия човек! - натиснах педала на газта, веднага след като мъжа, който за малко не получи инфаркт по средата на пешеходната пътека, не стигна тротоара.
- Извинявай, просто съм шокирана.
- Да, аз също, а сега слизай, че следващия път може и наистина да блъсна накой. - и спрях колата си пред къщата й. Тя бързо се изниза навън, а когато стигна входната врата на дома си ни помаха и изкрещя:
- До утре сладкишчета! - и влезе.
Попътувахме в малко усамотение с Майки, когато той се обади.
- Моля те, внимавай.
- Да да знам. Да не я дразня, да не я обиждам, да не...
- Нямах това предвид. Ти... преди си падаше по нея. Моля те, недей отново.
- Сякаш е възможно. - и се засмях.
- Всъщност при теб винаги е така. Първо си падаш по някое момиче, страх те е да й признаеш, забравяш я понеже си мислиш че тя не изпитва същото, и след това процесът се повтаря. Добре че поне не се потретя. - завъртя той очи.
- Добре, ще внимавам. Няма да се влюбвам в нея отново. - казах уверено аз, въпреки че отвътре малко се притеснявах за това което можеше да се случи.

Гледната точка на Анабел

Щом се прибрах, направо се хвърлих на леглото си. Изпищях във възглавницата си. Искаше ми се да крещя, и крещя, и крещя...
- Хей сестричке! Оуу... Неподходящ момент? - попита сконфузен брат ми. Надигнах глава и го погледнах. Засмях се. Явно в крайна сметка бе решил да боядиса косата си в лилаво.
- Не Пиджей, спокойно. Влизай! - поканих го и се изправих в седнало положение на леглото си.
- Е? Наказа а? - попита дяволито той. Дори и на 24 години, той пак си оставаше на 16 годишния ми мозък. Изпуфтях и събух токчетата си. След това реших да сменя дрехите си с някои по удобни. Все пак късата кожена пола и почти прозрачната ми бяла копринена ризка не бяха за вкъщи. Предпочетох блуза с череп и черен спортен клин.
- Как разбра?
- Помолих директорът ти, освен наште, да осведомява и мен, когато се случи нещо. Все пак когато те не са в страната трябва някой да се грижи за теб. - отговори ми и прокара ръка през косата си. А да. Родителите ни често пътуваха и радко бяха в страната. Бизнесмени, какво да ви кажа.
- Два месеца трябва да... чиистяя. Пуф, отвратително. - настръхнах. Пиджей само се засмя тъпо. Взех една малка възглавничка и я метнах с все сила в лицето му.
- Не е смешно кретен такъв. Деля наказанието с едно... момче. По скоро тъпак. Зубар.
- Ох сестричке, не звучиш обедително. А сега казвай - по скалата от 1 до 10 колко е сладък. - подпря глава на двете си ръце като кифла и широко отвори уста. Засмях се.
- Направи ми сандвич и ще ти кажа. - той се затича по стълбите към кухнята на първия етаж.
А аз се загледах в огледалото на стената. Гримът ми не беше много силен, но подчертаваше чертите на лицето ми. Подсмихнах се. Преди три години дори не бих и помисляла за грим. Още си спомнях онова момиче. Даа... Бях крехка, като пеперуда. Умна смотла. И още помня онзи Хелуин... Всичко бе шега, но прерасна в ежедневие. И категорично помнех първия поглед на заинтересованост от страна на момче. Моето момче. Кристофър. И след това се промених. Но нима имах избор? Бях станала нещо повече, а преди само за това мечтаех. Улових се за възможността като за спасително въже. Бях готова на всичко, за да не изпускам въжето. А повярвайте, това ми струва много. Неусетно една сълза с търкулна по бузата ми. Струва много, но пък си заслужаваше. Постигнах каквото исках - популярност. И не съжалявах. Не съжалявах и си го повтарях всеки ден, докато не си повярвах.
Изтрих сълзата, вързах медно-русата си коса на хлабава кок и слязох на долния етаж.