Момичето с дарба- Книга Първа От Поредицата "Черните Качулки"

Тридесет и шеста глава

  Усетих как нещо мокро капна на бузата ми. Стреснах се, отворих очи и рязко тръгнах да се изправям. Последва жестоката болка, обхващаща целите ми ребра. Изстенах и пред погледа ми заиграха петна. Някой ме хвана през кръста и ми помогна отново да легна. Погледнах нагоре.
  -Джулиъс?- Ахнах аз. Боже, от колко време не се бяхме виждали! Толкова се радвах да го видя. Обърнах глава и видях, че Ерик стои до него. Държеше ме за ръката. И на двамата братя им бяха насълзени очите. Ето от какво се бях събудила.- К-какво правиш тук?
  Джулиъс остана с отворена уста. Измери тялото ми с поглед и отново ме погледна в очите.
  -М-м-мислехме си, че си мъртва, Алина!!! Всички си изкараха акъла! Защо ни уплаши така???
  Усмивка се появи на лицето ми. Все едно зависеше от мен да се правя на мъртва. Ерик допря длан до челото ми и нежно ме погали. Все още със сълзи на очи допря устни до челото ми. Жестът му беше толкова мил, че и моите очи се насълзиха.
  -Доведох Джулиъс да те види. Беше ми бесен, че съм те скрил от него. А когато разбра какво ти се е случило, щеше да ме убие!- Ерик се засмя. В смеха му имаше голяяяма нотка на облекчение. Джулиъс ми хвърли загрижен поглед.
  -Как си, Алина? Раната ти е била доста дълбока. Спа повече от два дена. Ерик и Итън (това момче лещи ли носи, а ТИ защо носиш ЛИЛАВИ ЛЕЩИ?!?!) постоянно ти търсеха пулса, за да са сигурни, че нищо лошо няма да ти се случи.
  Поклатих объркано глава. Сетих се, че по едно време се събудих от страшна болка- вероятно ми бяха шили раната. Защо по дяволите постоянно ми шиеха нещо?!? После си припомних образите на Итън и Ерик, които ме държаха, за да не мърдам докато някой ме шиеше. Вероятно успокоителните не бяха подействали и усетих всяко едно забиване на иглата в кожата ми. Потръпнах. Не исках да си го припомням. Бях изгубила десетки пъти съзнание заради болката, но после пак се събуждах и пак търпях и виках като луда. Накрая Итън взе част от дреха и я сложи в устата ми- за да не си прехапя езика и най -вече- за да не плаша другите момчета.
  -Джулиъс, би ли ни оставил насаме с Алина за малко?- Попита Ерик. Това бяха думите му и когато за пръв път се срещнах с него и когато Дарбата ми се включи, а той ми помогна да запазя самообладание и да не разруша всичко около себе си. Джулиъс ме погледна нервно. Аз му кимнах успокоително. Напълно разчитах на по-малкия му брат. Ерик беше разумен и отговорен- поне това бях научила от престоя си тук. След като брат му излезе, Ерик се хвърли на врата ми, но в същото време се опита да избегне раната ми. Изохках, но знаех, че Ерик го прави от любов. Той притисна устни до моите. Усетих, че лицето му е мокро. Отново му се бяха насълзили очите. Откъснах се за малко от прегръдката му, за да му поршепна:
  -Стига Ерик, не бъди такъв ревльо. Всичко е наред. Жива съм. Тук съм, при теб.
  Ерик ме стисна отново в прегръдките си. Аз се отпуснах уморено на гърдите му. Силните му ръце така ме успокояваха. Дори най- големият нож не можеше да ме накара да се откъсна от тези ръце. Което ми напомни...бях готова да умра и да изоставя всички, които ме обичаха. Никога нямаше да си го простя. Толкова хора ги беше грижа за мен. Ами ако ги бях напуснала? Какво щяха да си помислят за мен? "Алина просто се предаде. Няма никаква воля!" Не! Щях да се боря. Винаги. Отлепих бавно ухо от сърцето на Ерик. Протегнах глава и целунах нежно Ерик. Той хвана лицето ми и вдигна брадичката ми. Целуна ме още по-страстно, в целувката му се усещаха скръбта и мъката, и болката, и страха, че може да ме изгуби.
  -Обичам те, Ерик- прошепнах аз съвсем близо до ухото му. Той потрепери и затвори очи. Отново ме прегърна и аз облегнах глава на рамото му.
  -Защо реши да ми го кажеш чак когато ме изплаши до смърт, че никога повече няма да видя лилавите ти очи?- Попита измъчено той.- Бях на косъм на извърша някоя глупост, Алина. Бях тотално паникьосан, ужасен, потресен, бесен... щях да убия Стивън. Понеже той се освести и беше принуден да ни разкаже какво точно се е случило. И на теб ти бях бесен. Слязла си в подземието, за да си отмъстиш на Зира, но не си помислила, че аз и момчетата горе те търсим, докато се води битка на живот и смърт...- гласът на Ерик заглъхна. Той подпря глава с ръка и въздъхна тежко, опитвайки се да възвърне самообладание. Очевидно споменът за това, което се беше случило го измъчваше. Имаше нужда да сподели с някого. Допрях ръка до сърцето му сякаш се опитвам да забавя лудия му ритъм.
  -Разкажи ми. Какво се случи? Чух някакви ужасни шумове. Исках да дойда и да ви помогна. Но тогава Зира ме наръга.
  Ерик затвори очи и успокои дишането си. Прокара нервно ръка през косата си и стисна ръката ми, да да потърси подкрепа. Аз също стиснах неговата в отговор. Изчаках го докато реши, че е готов да ми разкаже.
  -Бащата на Зира, Командирът на Червените качулки, както ги наричаш ти, нахлу в къщата, за да се опита да те убие. Беше разбрал,  че синът му е мъртъв, а дъщеря му- отвлечена. И той като теб търсеше отмъщение.
  Отворих изумено уста. Докоснах челото си и стиснах яростно косата си. Можеха да загинат хора заради мен. Как можеше да съм толкова глупава?!?
  -Не!!! Да бях си останала в стаята, за да се предам доброволно -изстенах аз.- Така нямаше да пострадат хора.
  Ерик ме погледна почти ядосано. Хвана ме и ме разтърси силно. Изохках, когато усетих, че раната веднага се обажда. Ерик се усети и ме пусна. Хвана ръцете ми и ме накара да пусна косата си. Придърпа ме към себе си.
  -Как можа да кажеш това, Алина? Ти си най-ценната тук. Има милион момчета. А ти си една. Не можем да позволим някой да те нарани. Как изобщо си помисли, че бихме ти разрешили да се предадеш?!?
  Сълзи потекоха от двете ми страни. Чувствах се изцедена и нещастна.
  - Да, но заради мен има ранени! Има ли някой по-сериозна пострадал? Защото тогава сама ще се убия.
  Дарбата на Ерик се вкючи. В черните му въглени очи прехвърчаха искри. Така стисна одеялото, че ако беше от стъкло, щеше да се строши на парчета.
  -Не казвай повече това!!! Никога!!! Ние сме обучени да водим такива битки, Алина. Сега, когато си тук поне имаме за какво да се борим. Имаме цел. Да те пазим. Никой не е пострадал сериозно. Спри да се обвиняваш. Никой не подозираше, че бащата на Зира ще дойде с войската си така ненадейно. Очаквахме удара по-късно...
  Подсмръкнах тъжно. Ерик избърса с палец сълзите ми. После докосна устните ми.
  -Когато плачеш устните ти стават толкова меки. Прекрасни са- той отново ме целуна. Засмях се с усилие. Бутнах го леко сякаш не исках да ме докосва. Истината обаче беше, че вече не исках да се дърпам. Имах нужда от тази целувка. Исках Ерик да е до мен. Винаги.
  -Хеей, това оправдание ли беше да докоснеш устните ми?- Попитах го, борейки се с него, за да седя далече от устните му. Когато видя изражението ми при резките движения, Ерик веднага ме хвана здраво за раменете, за да ме накара да остана неподвижна.
  -Не искам да ти се отвори раната. Вече знам, че не можеш да стоиш неподвижно дори за минута, но трябва да го направиш. Ако искаш да оздравееш по-бързо.
  Намусих се.
  -Аз не искам. Ще оздравея по-бързо, ако се движа.
  -Не, няма. Поне веднъж послушай другите- намеси се трети глас. Обърнах се изненадано към вратата.
  -Госпожо!!!- Опитах се да стана и едва не се строхолих. Ерик ме хвана през кръста и ме върна в леглото. Изгледа ме със свити очи и стиснати зъби. Нямаше и следа от предишния разчувстван Ерик, некриещ сълзите си от другите, нито пък от романтичното момче, казващо ми, че устните ми са прекрасни. Бум! Строг Ерик! Оплезих му се и се обърнах към госпожа Ж. Толкова се радвах, че не е пострадала при битката с Червените качулки. Тя ме погледна мило, повдигайки едната си вежда. Опитваше се да прикрие облекчението си, че ме вижда жива, но не й се получаваше. Вероятно Джулиъс я беше довел...чакай малко... Джулиъс не знаеше какво всъщност се случва тук. Не знаеше, че класната му е Командир на момчета с дарби.
  -Аа...Джулиъс? Той...-запънах се в опит да я попитам какво става с Джулиъс.
  Госпожа Ж. кимна успокоително.
  -Той видя един свой приятел, който го убеди да отидат някъде и да се разходят, за да те оставят да си починеш.
  Погледнах объркано към Ерик. Нищо не разбрах.
  -Брат ми е приятел с една от Черните качулки. Учат в един клас. Той каза на Джулиъс, че това е неговата къща и ние просто сме му дошли на гости, но се е случил инцидент с ножа. Добре че не стана въпрос какво точно се е случило, и без това беше прекалено шокиран и загрижен за теб... искам да му спестя милионите лъжи, за да го предпазя... макар и по-голям от мен той е по-беззащитен.
  Преглътнах мъчително и наведох глава. Поредният човек, когото го беше грижа за мен. Как можах да го забравя??? И бях готова да умра! Ерик дръпна брадичката ми и впери ясен поглид в мен. Знаеше какво си мисля и искаше да прекъсне тези мисли. Те го влудяваха.
  -Алина, радвам се, че си добре. Макар че пак си извършила глупост. Но в крайна сметка твоята безрасъдност те спаси. Иначе отдавна да те бяха убили.
  Ерик до мен се напрегна.
  -Ъм, какво искате да кажете?- Попитах притеснено.
  -Исках да кажа, че Червените качулки са нахлули в стаята ти от прозореца, а ти си избягала от там, минути по-рано. Щяха да те отвлекат или да те измъчват и убият- госпожа Ж. изглеждаше бясна. Дарбата й обаче не се включи. Или я контролираше на максимума, или просто нямаше такава. Не знаех. Щях да питам някого по-късно, когато нямаше опасност да ме убие с голи ръце заради липсата ми на мозък. Ерик отново потръпна. Не искаше да си припомня това. Кой знае как се е чувствал, когато си е мислел, че са ме отвлекли или дори убили в собствената ми стая. Ерик рязко извъртя главата си. Явно и неговите мисли течаха в същата посока като моите.
  -Чакай малко... Алина, как успя да скочиш от прозореца и отнова да влезеш в стаята без никой да те види?
  Да му се не знае! Знаех си, че щеше да се стигне до тук. Изчервих се и наведох виновно глава. Не исках да си признавам.
  -Кажи ми, Алина- продължи настоятелно Ерик.- Как успя?
  -А-аз...минах покрай теб, правейки се на момче. А т-ти се върза. Помисли ме за някакъв си Патрик- последните ми думи излязоха като дихание от устата ми. Беше ме страх от последствията и реакцията на Ерик и госпожа Ж. Подготвих се да изслушам поредното конско. Вместо това чех задружен смях. Не само че Ерик и госпожа Ж. се смееха, но и новодошлия също. Вдигнах глава. Итън.
  -Итън!!!- спрях навреме и се усетих преди отново да се изправя. Итън се ухили победонсоно. Явно си мислеше, че като беше покрай мен, бях по-разумна. Истината беше, че все си бях еднакво импелсивна и безрасъдна. Обааачеее...това ми беше спасило живота. Така че наполомина се гордеех със себе си.
  Госпожа Ж. продължаваше да се усмихва заради чутото за мен, въображаемия Патрик и Ерик. Обърна се към Ерик и му посочи с поглед да излязат за малко от стаята и да ме оставят с Итън. Ерик ме целуна за последно по бузата, стана и излезе. Веднага забелязах болката в очите на Итън. Не можех да направя нищо. А толкова ми се искаше. Вече обаче знаех какво чувствам. Обичах Ерик. Повече от всичко на света. Итън го възприемах като по -голям и по-мъдър брат. Той беше по-въздържан и по-контролиращ се. Заслужаваше по-добра от мен. Докато с Ерик повече си приличахме-той вбесяваше мен и аз вбесявах него. Бяхме си квит.
  -Радвам се, че оживя, Алина. Всички бяхме мното притеснени-започна притеснено Итън. Разтворих ръце. Знаех, че и той се нуждаеше от прегръдка. И я заслужаваше. И той ме спаси. Дължах му живота си. Неведнъж ме беше спасявал. Увих ръце около Итън. Той също ме прегърна силно, избягвайки раната ми. И после се случи нещо неочаквано. Итън също впи устни в моите. Трябваше ми време докато осъзная какво се случва. Беше ми трудво да се откъсна от целувката- не исках да го наранявам. Но не исках да наранявам и Ерик. Трябваше да обясня на Итън.
  -Итън, аз...Ерик...ние...- подхванах, чувствайки се супер неловко. Итън вдигна ръка, за да ме прекъсне.
  -Знам, Алина. Знам, че избра Ерик. Не се безпокой. Няма проблем.
  Помълчах за миг. Наистина не знаех какво да кажа. После реших да сменя темата.
  -Какво се случи с бащата на Зира и Леон?
  Итън се намръщи. Наклони глава по неговия си начин.
  -Мъртъв е. Аз го убих.

'Бележка от автора'
Най-накрая се появи и новата толкова желана глава. Надявам се, че ви е харесала. Споделете какво мислите:-)