Момичето с дарба- Книга Първа От Поредицата "Черните Качулки"

Двадесет и пета глава

-Внимание! Всички охраняващи да се съберат на двора в част 22! Враг на хоризонта!
Отворих очи. Сърцето ми щеше да изскочи. Примигнах от ярката светлина. Лежах на тревата, където бях вчера. Бях заспала тук. Опитах се да се надигна на лакти. Присвих очи, оглеждайки се наоколо. Навсякъде имаше дървета. Зад мен беше къщата. Когато се обърнах да я видя на светло, останах удивена. Беше наистина огромна. Чух пронизителна свирка. Звучеше като на тревога. Сега пък какво ставаше? И после се сетих от какво се събудих. Глас, съобщаващ за враг в двора. Но аз се намирах в двора. Ами ако го видех? И какво точно имаха в предвид под "враг"? Да не би да е някое от момчетата, за които всички говореха? Лошата шайка разбойници? Опитах се да стана. Не успях. Супер! Сега щях да си седя тук с изкълчен глезен и порязана ръка. Еми хубаво! Поне щях да видя какво представлява този враг. В следващия момент усетих как някой скача върху мен. Беше все едно ме прегазва кола. Дори не успях да реагирам. Озовах се с лице, притиснато в земята. Качулката ми падна над очите. Вече дори не виждах какво става около мен. Изгубих ума и дума. Никога не ме бяха изненадвали така. Усетих, че някой сяда върху мен. Не е като да ми беше за пръв път, но хич не ми харесваше да ме приклещват така. Скочилият ми хвана ръцете и ги изви зад гърба ми. Простенах от болка. Защо точно раната трябваше да хваща?
-Виж го ти, не само че прилича, но дори звучи на момиче- изсъска седналият върху мен.- Как смееш да идваш тук? Как смееш да влизаш в чужда собственост? Ти и приятелчетата ти много добре знаете, че нямате право с крак да докосвате тази земя.
Понечих да кажа нещо, но си затворих устата. Размърдах се неспокойно. Ама този на мен ли говореше?
Непознатият ме стисна още по-силно за ръцете. Сълзи бликнаха от очите ми от болка. Идваше ми да вия с цяло гърло, но ме беше срам.
-Говори! Какво правиш на наши земи?
-Вижте, от ръката му тече кръв- прошепна някой наблизо. Вече се убедих, че говореха за мен. Мислеха ме за врага. Мислеха ме за момче!!! Отново се опитах да им кажа нещо. Но лицето ми беше така силно притиснато в земята, че ако си отворех устата, щях да глътна калта наоколо. Седналият върху мен рязко стана и ме дръпна нагоре. Аз се опитах да стана, но не можах.
-Ставай, идиот такъв! Не се прави на хилав! Точно като момиче си! Нали сте много силни вие там, във вашата група? Хайде да те видим!
Глезенът ми поддаде. Трябваше да се изправя, за да видят, че съм момиче. Надигнах глава, за да мога да говоря.
-Може ли поне да ми пуснеш ръцете за малко?- гласът ми не излезе. Чу се само шепнене. Бях уплашена, да си призная.
Наоколо момчетата се размърдаха неспокойно. Кой знае как бях прозвучала. Те си мислят "що за идиот би попитал врага си дали може да го освободи за малко?"
-Абе ти малоумен ли си?- Извика момчето, което ме държеше.- Защо направо не ме попиташ дали мога да те пусна да си ходиш?- Той ме дръпна рязко за ранената ръка, при което аз изпищях с все сила.
-Момиче? - разнесоха се гласове в групата на момчетата.- И те ли имат момиче?
-Махни качулката, Грейс- извика някой.
Грейс, държащото ме момче, ме обърна с лице към себе си и рязко свали качулката ми. Аз примигнах срещу него и подухнах под нос, за да разкарам падналите пред лицето ми кичури. Грейс се втренчи в мен. Не знаеше коя съм.
-Значи и ТЕ имат момиче- съобщи той на останалите.- Да видим тя дали притежава нещо специално- с тези думи Грейс ме пусна и преди да осъзная кокво ще е следващото му действие, почувствах как нечий крак се стовари върху мен. Изстенах и се свих. Точно след една секунда обаче, Дарбата ми се отключи. Как смееха да ритат момиче? Което и да било то. Дори да беше от вражеския лагер, това не го правеше по-малко момиче. Застанах в седнало положение и със здравия крак ритнах Грейс в капачката на коляното. Той сви очи от болка и падна на колене. Опитах се да се изправя за пореден път. Този път успях. Застанах на един крак, опитвайки да стъпя леко и върху другия. Усетих остра болка, но продължих да опитвам. Най- накрая стъпих върху него, но се олюлях и в следващия момент паднах по лице върху Грейс. Чуха се възкликвания и ахвания. Кой знае как изглеждахме. Вперих очи в тези на Грейс и избухнах в смях. Подпрях се на гърдите му в опит да се отместя от него. Косата ми падна върху лицето му. Той ме гледаше като хипнотизиран. Беше видял какъв е цветът на очите ми. Невинаги се забелязваше от първия път. Когато се гледах в огледалото в стаята на госпожа Ж. забелязах, че понякога приличаха повече на черни, отколкото на лилави. Зависеше от светлината. Точно преди да се отместя встрани, Грейс хвана китките ми. Обърна ранената ми ръка и я погледна внимателно. След това върна поглед към очите ми.
-Лицето ти...виждал съм го и преди- промълви той, продължаващ да ме зяпа.
-Защото това е Алина, глупако- извика някой зад гърба ми. Усетих как нечии ръце ми помагат да стана. Те бяха доста по-внимателни и избегнаха раненото място.
-Ау ау ау ау- извиках докато се опитвах да стъпя на крака си. Въпреки това, продължих да се смея на физиономията на Грейс. Изглеждаше като хлопнат с дъска по главата.
- Алина, може ли да те попитам какво правиш навън по това време и как изобщо си излязла?
Обърнах глава назад, тъй като не можех да си позволя лукса цялата да се завъртя. Опаа! Срещнах погледа на Огненоочко.
-Амииии, аз май скочих от прозореца, за да видя звездите. Иии май си изкълчих глезена при падането...ами не видях къде е земята и...
Итън се засмя на глас. Изглеждаше развеселен.
- И маааай изплаши момчетата до смърт, като ги накара да мислят, че има враг в двора ни, при това точно под твоята стая. А ние уж се опитваме да те пазим. А то какво се оказва? Нашата красавица решила да гледа звездите и заспала на поляната.
Всички момчета се засмяха. Грейс се изправи и ме погледна със съмнение. Аз се нацупих. Много забавно.
-Аз просто исках да видя нощното небе. Държите ме затворена от сто години. Дори не знам къде се намира тази къща.
- Щяхме да ти кажем, когато ти се възстанови ръката- Итън сведе поглед към превръзката ми.- Но като гледам, това ще отнеме около година, защото ти все ще измислиш някаква глупост, вместо да си лежиш и да почиваш. Трябва да ти сложим белезници, да те завържем за леглото и да те заключим в стая без врати и прозорци. Само храна и вода ще ти носим. Тогава може пък да се кротнеш поне за малко.
Вдигнах поглед към Итън. Погледнах го в очите за пръв път от доста време.
-Нямам нужда от постоянен надзор. На 17 съм и мога сама да решавам кое е редно за мен и кое не.
Итън ме погледна с наклонена глава. Продължаваше да ме държи за кръста. Иначе отдавна да се бях пльоснала.
-Облякла си дрехите на Стивън. Отива ти черното. Но не трябва да си навън. Лекарката ще те убие.
Очите ми се разшириха.
-Лекарката!- Извиках, освободих се от ръцете на Итън и започнах да скачам на един крак обратно към къщата. Итън се затича към мен, грабна ме и продължи да тича с мен, носейки ме обратно към стаята преди лекарката да разбере, че съм излизала. Зад гърбовете ни чух как момчетата се хилят. Обърнах глава и им помахах за довиждане. Те също ми помахаха. Определено тук щях да си намеря приятели.