Момичето с дарба- Книга Първа От Поредицата "Черните Качулки"

Двадесет и трета глава

  Седях в прегръдките на Ерик около половин час. Сълзите ми не секваха. Беше ми се насъбрало толкова много през последните дни, че можех да плача с години. И изобщо не ми пукаше, че цялото ми лице беше мокро. Ерик просто ме държеше в прегръдките си и нежно ме галеше по главата. След малко усетих, че колкото повече плача, толкова повече ми се завива свят. Погледът ми започна да се размазва. Подсмръкнах още веднъж и затворих очи. Опитах се да спра световъртежа, но не се получи.
  -Ерик, н-не мога да спра световъртежа- изхълцах аз. Ерик веднага ме отдръпна от себе си, за да ме погледне в очите. Бях ги полузатворила. Клепачите ми тежаха.
  -По дяволите- измърмори той.- Изгубила си кръв, затова ти се вие свят. Ще можеш ли да ходиш до медицинското крило? На долния етаж е.
  Опитах се да се изправя сама, но веднага залитнах. Чувствах се като пияна. Само веднъж се бях напивала и последствията бяха трагични. Сбих се с едно момиче. Почти щях да го убия и добре че група момчета ни разтърваха. Момчета, целите облечени в черно. Тогава ми направиха голямо впечатление, защото се справиха бързо с мен и успяха да ме успокоят, въпреки че Дарбата ми беше включена. Яяя чакай малкоо! Черните качулки!
  -Е-ерик, срещали ли сме се и друг път, преди година може би?
  Ерик ме погледна загрижено. Кой знае какво си мислеше.
  -Защо се присети за това сега?
  -Защото...имам чувството, че и друг път съм виждала Черните качулки.
  Ерик ми се усмихна.
  -Доста пъти сме те спасявали от влизане в затвора за непълнолетни. Опитвахме се да ти помогнем да се научиш да контролираш Дарбата си. Макар че ти така и не се научи. Но това ни е работата. Познаваме те още преди да се преместиш в последното училище. И бяхме длъжни да те доведем тук, когато разбрахме за опасността.
  Изобщо не се учудих.
  -З-значи вие ме разтървахте от момичето, с което се сбих, когато бях...пияна?
  Ерик тотално се смая от въпроса ми.
  -Да, но защо сега се сети за този случай? Наистина бяхме ние. Ако не те бяхме разтървали, щеше да убиеш момичето. Макар че то си беше виновно и си заслужаваше боя. Но ти достатъчно го подреди.
  Опитах се да се засмея, когато се сетих за случката. Но смехът ми прозвуча на кашлица. Отново седнах замаяна на леглото. Ерик ме хвана през кръста.
  - Хайде, Алина. Трябва да отидем до лекарката. Състоянието ти може да се влоши.
  Този път той ми помогна да се изправя. Пред очите ми изникнаха черни петна и почти изцяло се подпрях на Ерик. Той ме изчака и нежно ме подхвана, за да не падна.
  -Н-не, не мога да вървя. Лошо ми е- изстенах аз. Краката ми омекнаха и за да не се облягам на Ерик, се облегнах на рамката на леглото, падайки надолу. Знаете какво е чувството, когато ви падне кръвното. Сякаш постоянно падате надолу. Така се чувствах и аз. Сякаш бях скочила от небостъргач и падах с часове, без да мога да стигна до земята. Ерик ме остави на пода, подпирайки главата ми на възглавница. Погледна превързаната ми ръка.
  -Ще отида да доведа сестрата при теб. Трябва да дойде и да ти зашие раната. Вероятно е прекалено дълбока- той ме погледна с безпокойство.- Алина, Стивън ли ти причини това, кажи?
  Опитах се да се усмихна.
  -Не, аз сама се порязах. Целта ми беше до счупя огледалото, за да вдигна шум. Но никой не ме чу. Затова се порязах, за да го накарам да ме заведе при лекарката. Но и това не се с-случи- при последната дума се закашлях. Ерик веднага изтича към вратата, за да извика някой. Отвън беше едно от момчетата, което помогна да изведат Стивън. Ерик поговори с него и се видя как Дарбата на момчето се отключва. То стисна юмруци и изхвърча със 100 км/секунда към лекарката. Кой знае колко беше бясно. Но дали на Стивън за това, което се опита да ми причини, или на мен за безрасъдната ми постъпка, не знам. Ерик се върна при мен и докосна челото ми.
  -Малко си топла. Но ще се оправиш.
  Почти се ухилих. Естествено, че щях да се оправя. Аз винаги се оправях. Затворих очи и се заслушах в гласовете, идващи от коридорите. Дали да не поспя, докато чакам лекарката?
  -Аааа не, изобщо не си го и помисляй. Няма да затваряш очи. Не се знае кога ще успееш да ги отвориш! Алина, веднага се събуди!- Ерик ме разтърси.- Хайде да си говорим за нещо, докато чакаме.
  -Мога да говоря и със затворени очи. И без това не харесвам лилавия им цвят.
  Ерик се засмя. И той се опитваше да поддържа весела обстановката, затова не се предаваше и продължаваше да се усмихва. Бях сигурна дори със затворени очи.
  -Много си е хубав този цвят. Отива ти и те прави още по-красива.
  Отворих очи изненадано. Никой не ми беше казвал, че съм красива. Това чувство на пърхащи пеперуди в корема беше ново за мен. Винаги всички са ме избягвали. А сега момче ми каза, че съм хубава.
  -Наистина ли мислиш, че съм красива?-Все пак трябваше да съм сигурна, че съм чула правилно.
  Ерик ме гледаше с усмивка на устата. Не я беше свалил нито за миг.
  -Да, наистина.
  През вратата влезе жена, бърза като фурия. След нея тичаха момчето, което я извика и Огненоочко. Жената стигна до мен  и веднага започна да се разпорежда.
  -Итън, донеси стол. Ерик, помогни на Алина да легне на леглото. Леон- обърна се тя към момчето.- Ела да държиш аптечката.
  С общи усилия от моя страна и тази на Ерик, успях да легна отново в леглото. Гледах как всички се суетят.
  -Но аз не се чувствам толкова зле. Просто ми се вие свят- измърморих аз.
  -А, не ме интересува. Докато не се оправиш, си моя грижа. Няма да понеса някой от Черните качулки (освен Стивън) да страда по такъв начин.
  -Но...
  -Никакво "но". Мълчиш и търпиш. Изпий тази вода- лекарката ми подаде чаша.-След това ще изядеш две кубчета захар.
  -Вижте, и преди съм се срязвала лошо. Нямам нужда от толкова специални грижи- опитах се да измърморя аз.
  -Да, Алина е права. Преди седмици се поряза на счупено стъкло в училище. Имаше пожар и...- опита се да ми помогне Ерик.
  -Абе ти с мен ли ще спориш, момче!- Лекарката се завъртя и перна Ерик през устата. Той изглеждаше така зашеметен, че не издържах и избухнах в луд кикот. Лекарката се обърна отново към мен.
  -Тиии да мълчиш. Ерик, излез от стаята. Пречиш ми да си върша работата.
  Ерик не посмя да възрази. Погледна ме извинително и излезе да чака отвън. Лекарката махна превръзката ми и се намръщи при вида на кървавата резка.
  -Не е толкова страшно, нали?- Опитах отново аз.- Поне ще имам белег от порязване и на двете ръце. Скучно е като е само на едната.
  -Хмм, не знам дали има нужда от шевове. Може би е добре раната сама да зарасне- измърмори под нос жената.- Дълбока е, но няма нужда чак от зашиване. Просто ще сложа голяма превръзка и известно време няма да движиш много ръката си. И ще лежиш до края на деня. Искам постоянно да пиеш вода и да ядеш кубчета захар.
  Въздъхнах. Итън и Леон ме гледаха сякаш се извиняваха за поведението на лекарката. На мен обаче не ми пречеше. Тя се държеше с мен като със собствена  дъщеря. А и беше третата жена тук, освен Командира и мен. Това ми вдъхваше увереност и чувство на спокойствие.
  -Добре, ще полежа- въздъхнах аз и се облегнах на възглавницата. Световъртежа се беше превърнал в леко главоболие, но щях да продължа да следвам инструкциите на лекарката. Оттук нататък нямаше повече да се дърпам. Щях да остана в тази къща и да се опитам да се приспособя към новия си живот. Нямаше да бягам повече.