Момичето с дарба- Книга Първа От Поредицата "Черните Качулки"

Тридесет и седма глава

  Примигнах няколко пъти. Поклатих бавно глава. Е, не се учудих, че Командирът на Червените качулки е мъртъв. В крайна сметка си го заслужаваше. Беше нахлул в къщата на Черните качулки и се беше опитал да ме отвлече и убие. Чудно ми беше обаче какво се беше случило с "лошите" момчета. Едва ли всички бяха такива. Сигурно повечето от тях просто бяха попаднали на грешното място с грешния Командир. Обърнах се отново към Итън. Изглеждаше толкова угрижен. Подпрях се леко на ръце, за да се изправя и да се облегна на рамката на леглото. Изпъшках при усилието. Итън веднага се изтръгна от унеса си и ми помогна. Придърпах ръката му към себе си и вперих поглед в огнените му очи.
  -Не се тормози за това, което си направил, Итън. Спасил си много хора, включително и мен.
  Итън повдигна вежди и се намръщи с наклонена глава.
  -Ти тормозиш ли се, че си убила човек? В крайна сметка уби Зира.
  Можех ли да си призная, че съвсем я бях забравила? Опааа!
  -Не, не се тормозя. Направих правилното нещо. Тя уби собствения си брат-близнак. Интересуваше я само изпълнението на заповедите на баща й. Нищо друго. Беше груба, импулсивна, немислеща, злобна и...
   -И уби собствения си брат-продължи Итън и въздъхна. -А баща й сигурно е убил още повече хора- вече говореше така сякаш сам се успокоява. Мисълта, че е убил човек му влияеше по-зле отколкото на мен. Може би защото аз бях оставила Зира жива и тя беше умряла по-късно, когато вече не бях при нея.
  Придърпах Итън към себе си и го прегърнах с всичката обич, на която бях способна. Исках да го успокоя и да го накарам да забрави лошите преживявания. Той също ме гушна и завря глава в косата ми. След миг едвам се откъснах го ръцете му. Не трябваше да забравям, че Итън ми беше просто приятел, но нищо повече.
  -Итън...какво стана с другите Червени качулки?
  -Измъкнаха се- отговори той през зъби.- Доста бързо се изпариха, когато разбраха, че Командирът им е мъртъв. Сигурно се укриват някъде и чакан подходящ момент, за да ни нападнат отново.
  Видях, че Итън стисва юмруци. Знаех, че се опитва да удържи Дарбата си. Което ме подсети за още нещо.
  -Итън! Госпожа Ж. има ли Дарба?
  Итън на секундата забрави за гнева си и се засмя.
  -Да, разбира се. Контролира я по-добре от всички нас! Някой ден може би ти ще заемеш мястото й. Защото си единственото момиче сред нас.
  Хммм. Значи винаги когато ми се ядосаше, госпожа Ж. толкова добре умееше да се контролира, че дори не ми откъсваше главата. Погалих замислено брадичката си.
  -Да, но може да се появи друго момиче. Може тя да заеме мястото на Командира.
  Итън кимна.
  -Стига да я намерим. За теб знаехме от години. Чакахме удобен случай да те привикаме, но когато не се появи такъв, решихме да действаме по същество.
  Скръстих ръце пред гърдите си. Ауч! Уцелих превръзката! Итън веднага отпусна ръцете ми, като видя страдалната ми муцуна.
  -Доколкото помня, доста грубо ме привикахте в групичката си.
  Итън се ухили и ми намигна.
  -Винаги на ваше разположение, госпожица Алина.
  -Ааа...може ли да ви помогна с търсенето на нови членове на Черните качулки. Вече съм една от вас, нали?
  Итън се усмихна до уши.
  -И още как. Но първо ще оздравееш и ще започнеш да тренираш, за да се научиш да контролираш Дарбата си. Макар че като видях как си огънала решетката на килията на Зира... почти си се научила да центрираш Дарбата си в една точка. Да не кажем, че напълно го умееш.
  Изпъчих гордо глава и тръгнах да се тупам по гърдите, за да покажа самодоволството си. Естествено Итън веднага ми хвана ръката преди да докосна раната. Засмях се за секунда, но накрая реших, че каквото и да правя, ще си причинявам болка. Реших да полегна и да си почина, за да оздравея по-бързо. Запишете си го някъде! Алина ще стои мирно и ще кротясва като нормалните благораземни хора!!! Просто исках да се оправя, за да започвам да върша полезна работа. Не исках толкова много, нали?