Момичето с дарба- Книга Първа От Поредицата "Черните Качулки"

Тридесет и трета глава

  Смърт. Ножове. Кръв. Сини очи. Смърт отново. И отново. И отново. Усещах, че плача насън. Онова тъжно чувство, при което знаеш, че плачеш и усещаш как ти текат сълзите. А когато се събудиш, възглавницата ти е мокра и продължаваш да чувстваш празнота в сърцето. Така стана и при мен, когато се събудих. Усещах очите си подути и залепнали. Избърсах мокрите си бузи и станах от леглото. Бях в стаята си в къщата на Черните качулки. Поне си бях у дома. Да, вече знаех, че това е моя дом. И нямаше да го отричам. Вратата ми се отвори. В стаята влезе Ерик. И той изглеждаше уморен и тъжен. Косата му беше рошава, очите му-зачервени, а дрехите му -измачкани. Погледна ме с безпокойство. Очакваше, че пак ще се развилнея. Силите ми обаче бяха изчерпани. Бях само кълбо от чувства, повечето мрачни и тъжни. Ако питате "Какво толкова тъжиш за Леон? Ти дори не го познаваше добре!", аз имам подготвен отговор. Да, може би не го познавах толкова добре колкото другите момчета, но бях наясно, че бях сгрешила, определяйки го за "лош" и ме гризеше съвестта, че беше умрял заради мен. И ме обичаше, а аз не отвърнах на любовта му. Ето затова бях толкова нещастна. И щяха да минат седмици преди отново да стана предишната Алина. Досега не се бях сблъсквала със смъртта отблизо. Просто защото нямах близки хора. Това беше единственото място, където ме определяха такава каквато съм с всичките ми недостатъци.
  -Добре ли си, Алина? Съжалявам, май попрекалихме със стреличките...но имаше голям шанс да намушкаш не само Зира, но и нас, момчетата- Ерик се приближи внимателно към мен сякаш щях да му се нахвърля. Не ми харесваше начина, по който си държеше с мен- като с диво животно.
  -Ерик, спри да се сържиш, като че ще те изям!- Облегнах се изморено на рамката на леглото, а Ерик се отпесна и пристъпи по- смело към мен. Седна на леглото ми и хвана ръката ми в шепи. Явно разбра, че настроението ми за убиване беше отминало.
  -Как се чувстваш?-Попита той.
  -Като пребита, ако трябва да съм честна.
  Ерик се засмя.
  -Е, ти донякъде си пребита. Кажи ми, какво точно се случи в онази изгоряла къща? Беше посред нищото.
  Аз така и не разбрах къде точно е била. На отиване бях в безсъзнание и на връщане също. Прекрасно просто! Сетих се за раната на главата от удара в деня на отвличането. Докоснах я и се намръщих от болката. Ерик нежно хвана ръката ми и я отдръпна от раната. Приближи я до устните си и целуна пръстите ми. Аз не се отдръпнах. Просто нямах сили.
  -Зира е близначка на Леон. Тя е нещо като Командир на Червените качулки.
  Ерик се намръщи. Не му харесваше да оприличавам "лошите" с момчетата тук. Аз обаче игнорирах реакцията му и продължих с историята си.
  -Тя ме нападна. Спомена за някакъв дълг. Че Леон имал дълг. И че баща им им е възложил задача. Да ме хванат. Всъщност задачата е била възложена на Леон, но тъй като той не ме нарани, сестра му реши да свърши неговата работа. През цялото време говореше така сякаш ме мислят за заплаха.
  -Ти си заплаха за тях, Алина. Затова толкова бързо са успели да те хванат в деня на вечерята. Били са подготвени. Знаели са какво да правят. А колкото до Зира, тя не е Командир. Баща й е шефа. Тя и Леон са помощници...бяха помощници.
  Станах рязко, сещайки се, че всъщност Зира трябваше да е някъде тук. Със сигурност момчетата я бяха пленили, за да изкопчат информация от нея за Червените качулки. Бях все още по дрехите от битката. И тогава видях ръцете си. Целите в засъхнала кръв. И както се бях изправила от леглото, отново рухнах. Ерик дойде при мен и ме изправи. Заведе ме до банята и старателно изми ръцете ми с топла вода и сапун. Докато не изчезна всичката кръв. Аз просто стоях унило и държах отпуснати ръцете си. Когато приключи с миенето, Ерик избърса ръцете ми и ме зареде обратно в стаята. Отвори гардероба ми и избра някакви дрехи. Подаде ми ги, хвърляйки към мен  настойчив поглед.
  -Хайде, облечи ги. Ще се почувстваш по-добре.
  Взех дрехите с нежелание. Не бях сигурна, че смяната на облеклото и измиването на ръцете щеше да изтрие гадните спомени. Ерик се обърна, а аз набързо се преоблякох с черна тениска, обсипана с черни перли и черни джинси. Обух черни кецове и докоснах леко Ерик по рамото, за да ме покажа, че съм готова. Той се обърна и се приближи с крачка до мен. Беше съвсем близо, усещах дъха му. Сетих се за случката с целувката. Не бях готова за отново за такава. Ерик обаче го знаеше. Той просто се приближи и ме прегърна. Прегръдката му ми подейства успокояващо. Облегнах глава на гърдите му и се заслушах в спокойното му дишане и сърцебиенето му. Обгърнах тялото ме с ръце и затворих очи. Поне за малко да се освободя от мъката на света. Беше толкова хубаво. Вратата на стаята пак се отвори. Влезе Итън. Отворих очи, точно за да видя как в червения му поглед премина сянка на ревност, но Итън бързо я заличи и придоби безчувствен вид. Аз обаче видях всичко. След като разбрах какво е чувствал Леон към мен, ми беше много по-лесно да разкривам чувствата на другите. Стана ми наистина неприятно и неловко. Отдръпнах се от Ерик и погледнах в земята.
  -Готова ли си да говориш с Командира?- попита ме Итън. И той не ме поглеждаше в очите.- Тя иска да й обясниш всичко.
  -Аз...да, може би.
  -Тогава ме последвай. И...надявам се, че си по-добре от вчера... наистина се уплаших за теб. Държала ли си преди нож в живота си?
  Идваше ми да потъна в земята от срам.
  -Не, не съм. Но винаги има първи път, нали?
  С тези думи го оставих безмълвен. Той отвори широко огнените си очи и впери поглед в мен. Отново наклони главата си по начина, по който само той умееше. Приближих се към него и го прегърнах. Той заслужаваше това, което заслужаваше и Ерик. Итън с радост ме прегърна и обгърна нежно тялото ми с ръце. Доколкото бях чула от разговорите на момчетата, беше по-голям от мен с една година, тоест на осемнайсет. Беше по-висок и по-слаб от Ерик. Косата му беше тъмнокестенява и падаше пред очите му, понякога прикривайки огнения му поглед. Но в повечето случаи парализираше жертвите си с едно мимолетно поглеждане. Дори нямаше нужда да му се виждат целите очи. Насладих се на плегръдката му и след минута се отдръпнах. Погледнах към Ерик. Беше негов ред да ревнува. И той се беше нацупил, но се опита да го прикрие. Оооох, момчета!
  -Хайде, да тръгваме- подканих двамата и се запътих към вратата. Въздъхнах за последно и с решителна крачка се запътих към госпожа Ж.
  Вървейки по коридора, чух писъци и блъскане на врати. Бяхме близо до стълбите, водещи към Тъмните коридори и тренировъчната зала. Обърнах се учудена към Итън и Ерик, задавайки им безмълвен въпрос какво се случва. Те изглеждаха нервни. Хвърлиха си по един бърз поглед, разбирайки се без думи какво са правят. След това се приближиха бързо към мен и започнаха да говорят един през друг.
  -Алина, искаш ли да отидем в градината да ти покажем къщата отвън?
  -Всъщност не е задължително сега да ходим при Командира. Ще отидем довечера.
  -Не смяташ ли, че ще е добре първо да си починеш в стаята и после да излезем?
  -Алина...
   Спрях поредния задаващ се въпрос.
  -Чакайте, чакайте -вдигнах ръка, за да накарам момчетата да млъкнат.- Какво ви стана изведнъж? Дръжте се като нормални хора. Итън, по-голям си от мен, а се държиш като малко дете.- Итън ми хвърли презрителен поглед, казващ "Гледай си работата пък!".- Ама нали сега щяхме да излизаме- бях в пълно неудомение. Ерик и Итън хвърлиха по едно и също време нервен поглед през рамото ми. Обърнах се, за да видя какво гледат и тогава я видях. Зира. Водена от Грейс и още едно момче, овързана във въжета с лепенка на устата. Изглеждаше страшно- сините й очи, напълнени с кръв гледаха диво, а русата й коса висеше на сплъстени кичури пред лицето й. И тогава разбрах каква е била целта на момчетата. Да отбият вниманието ми от писъците на Зира. Това обаче нямаше да стане. Обърнах се и тръгнах със сигурни крачки към близначката на Леон. Ерик рязко ме хвана за ръката и настойчиво ме дръпна към себе си. Обърна главата ми, хващайки ме за брадичката, за да ме накара да го погледна в очите.
  -Не прави глупости, Алина. После ще съжаляваш за постъпките си, а вече ще е късно да променеш станалото.
  Дръпнах си ръката, опитвайки се да се освободя, но Ерик ме стисна още по- здраво. Погледнах надолу към стиснатите му пръсти. После го погледнах в черните очи. Не знаех какво точно да му кажа. Все още исках да си отмъстя за смъртта на Леон. Ерик като че ли разбра по погледа ми за какво си мислех.
  -Всички искаме да си отмъстим за смъртта на Леон, повярвай ми. Просто не сега е времето за това. Първо трябва да изкопчим информация от нея. Той хвърли поглед към Грейс и му направи знак да продължат да водят Зира там, накъдето я водеха. Аз отворих уста, за да протестирам. Исках да я убия. Ерик поклати глава. Погледнах го нацупено. Той ми се усмихна и погали бузата ми с палец. След това пусна брадичката ми и ме прегърна през раменете. Отзад Итън започна да хвърля искри с очите си. Не искаше Ерик да ме държи в обятията си. Искаше да е на негово място.
  -Хайде да поговорим с Командира. Тя ще каже какво да правим.
  Въздъхнах тежко и послушно последвах Ерик, все пак поглеждайки през рамо, за да запомня посоката, в която тръгнаха Грейс и Зира. Към Тъмните коридори. Щях да знам къде да отида след срещата с госпожа Ж.

'Бележка от автора'
  Надявам се да ви харесва новата глава. Моля споделете какво мислите за нея.♡