Момичето с дарба- Книга Първа От Поредицата "Черните Качулки"

Осемнадесета глава

  Пред себе си имах огромна тренировъчна зала, изпълнена с хора. Всички бяха облечени с черни дрехи. Залата беше разделена на стаи, оградени със стъклени прегради. Вероятно бяха шумоизолирани, защото не се чуваше абсолютно нищо. Това, което ми направи впечатление е, че всички до един бяха момчета! Най- младите бяха на около 15, а най- възрастните на около 30. Нямаше нито едно момиче! Слава богу никой не ме видя-  всички бяха заети с тренировките си. Успях да се скрия зад една от стените. Бях изумена, ужасена и...леко развълнувана. Никога не бях виждала толкова много мъже. Защо нямаше жени? Огледах се наоколо. Намирах се в подземие, но въпреки това в залата имаше  слънчева светлина. И тогава видях откъде идва. Проследих с поглед слънчевите лъчи до тавана...стъклен таван! Огромен купол на около двайсет метра височина. Никога не бях виждала по-висока зала! Никога! За пореден път се опитах да затворя зейналата си от изумление уста. Как го бяха направили това чудо?!? Беше меко казано уникално.
  Забравяйки да внимавам, аз излязох от укритието си и започнах да обикалям наоколо, наблюдавайки трениращите. Вероятно всички притежаваха дарба. Иначе не биха правили тези неща- скачане от пет метра, превъртане, тичане. Удряне и чупене на метал и стомана. Тичане на дължини за части от секундата. Скачане с превъртане по различни начини, правене на салта. Всичките упражнения приличаха на тренировки по паркур. Беше уникално. Уникално, докато не се включи някаква предупредителна сирена, която започна да вие из цялото помещение. Вероятно се чуваше и в стъклените стаи, защото момчетата спряха с упражненията и започнаха да се събират на групи.
  -Внимание, номер 5 избяга. Моля всички трениращи на възраст от 17 до 20 години да се съберат и да се подготвят за спешен случай, код 234! Внимание...
  Ъъм, аз ли бях номер пет? И какъв беше този код 234? И защо по дяволите само определени момчета трябваше да се събират? Започнах да въртя бясно глава в опит да намеря укритие. Защо постъпих толкова глупаво, забравяйки, че ме издирват? Как можах да изляза от сянката на скривалището си? Щях да си платя прескъпо за това глупаво удоволствие. Стъкленият покрив по-важен ли беше от свободата ми? Мислено си ударих силен шамар, за да се освестя и да се сетя каква беше целта ми- да се измъкна от тук. Да не позволявам да ме хванат. Дарбата ми се включи. Бях бясна на себе си за проявената глупост. Кръвта забълбука във вените ми. Стиснах ядосано юмруци. Изстрелях се към сянката с надеждата никой да не ме види. За щастие всички Черни качулки бяха твърде заети с подготовката си за някакъв-си-там код 234. Обърнах се за последно да видя какво толкова правят вместо да започнат да ме издирват. Отново останах шокирана. Момчетата си бяха събрали около нещо като контейнер и вадеха различни оръжия. По-лошото беше, че не ги зареждаха с обикновени патрони (можех да избегна обикновено изстрелян патрон). Зареждаха пистолетите си с упойващи стрелички. А както вече знаех, от тях не можех да избягам. Те отслабваха Дарбата ми и ме караха да се чувствам безпомощна. А аз мразех да се чувствам безпомощна. Исках всичко да е под мой контрол. Не можех да позволя на малко успокоително да накара Дарбата ми да изчезне.
  Втурнах се обратно по коридора, от който дойдох. След минута се изгубих. Не виждах нищо, не знаех къде ходя. Очите ми свикнаха с тъмното, но не различавах абсолютно нищо. Не помнех къде трябваше да завия. Дори опипвайки стените, не можех да се ориентирам накъде да тръгна. Спрях да тичам. Чувах само собственото си дишане и учестения думкащ в ушите ми пулс. Ръцете и краката ми трепереха. Чувствах се ужасно засрамена от себе си. Защо не се сетих да оставя някакви упътващи знаци на отиване? Така ли щях да умра? Загубена в тъмните тунели, неможеща да открие пътя към светлината. Засмях се с треперещ глас. През какво ли не бях преминавала, как ли не бях оцелявала. За бога, скачах от блокове, а сега един тъмен коридор се опитваше да ме уплаши. Какво ми ставаше?
  Дишането ми се учести. Обля ме студена пот. Чувствах се затисната от тъмнината. По принцип нямах клаустрофобия, но сега усетих, че ме обхваща. Изстенах уплашено. Не можех повече. Трябваше да изляза на светлина. Докоснах стената с ръка за последно преди да рухна, подпирайки се на нея. Опрях гръб на гладката хладна повърхност, хвърлих раницата до себе си и захлупих глава между коленете си, стискайки ги с ръце с все сили. Затворих очи. И без това в тъмното те бяха неизползваеми. Опитах се да се успокоя и да мисля за светлина. Представих си как тичам на поляна с цветя, как слънцето ме гали с лъчите си, как вятърът ме побутва нежно и се върти около мен. Малко по малко дишането ми се забави. Не посмях да отворя очи, за да не загубя спомена за светлината. Бях толкова погълната в съзнанието си, че не чух наближаващите стъпки. Чак когато някой ме докосна по рамото, стреснато отворих очи и вдигнах глава. Някой беше насочил фенерче към лицето ми. Примигнах няколко пъти, борейки се с болката в очите от ярката светлина. Когато се приспособих, видях кой стои пред мен. Или по-точно очите му. Яркочервен пламък в поглед, пълен с облекчение, гняв и безпокойство.
  -Ето къде си била, Алина!- Прошепна той преди да забие четири стрелички в рамото ми. Никога не се бях чувствала по-щастлива, че Итън ме е намерил. Макар и затворена някъде из къщата, пак щях да видя светлината и щях да се спася от черната дупка тук...

'Бележка от автора'
Не знам за вас, ама чак мен ме хвана страх от тъмното, докато четях тази глава!😁