Дървото на живота

Глава втора

Сутринта дойде светкавично, но аз още не бях забравила случилото се.
-Миличка - мама се обърна към мен на закуска. - Полетът ти към Ню Йорк е в десет часа. Ние ще сме на погребението и няма да можем да те изпратим. Моля те да си опаковаш багажа.
-Чудесно! - викнах и излязох от кухнята. Отидох в стаята и захвърлих всичко, което ми попадна в куфарите. Не ми се занимаваше с багаж, но нали заминавах. Опразних гардероба и шкафовете и седнах на леглото. Погледнах все още разхвърляната си стая и се зачудих как е възможно, като си опаковах всичко. Загледах се внимателно и осъзнах, че не съм си прибрала козметиката, бижутата, парфюмите и всички свои вещи освен дрехите. Излязох от стаята, отидох до спалнята на мама и татко, взех техните куфари и си прибрах останалите неща. Сресах се, закопчах диамантеното медальонче за врата си, облякох каквото бе останало и свалих багажа долу. Тъкмо щях да си кажа "Точно навреме", когато татко се развика:
-Девет и петдесет е! Закъсня! Едва ли ще хванеш полета...
Не успях да чуя последната част, защото вече се мъчех да изляза с куфарите и да ги кача в колата.
-Ще ме закараш ли? - провикнах се към татко, когато наврях и последния куфар в багажника. Той въздъхна и рече:
-Добре, Атина. Но ще побързаш.
Качих се в колата, а татко след мен. Лека-полека потеглихме, а аз от притеснение не откъсвах поглед от часовника. Девет и петдесет и пет, девет и петдесет и шест... Минутите минаваха, а ние не бяхме на половината път. Нямаше дори признак, че приближаваме. Минахме през центъра, през киното, площада, южния парк и най-накрая първата надежда за приближаване. Стигнахме до заведението за бързо хранене и спряхме на паркинга. Разярена, аз излязох от колата и последвах татко, който вече изваждаше куфарите.
-Какво правиш, за Бога? - попитах, а той внезапно ми отвърна:
-Десет е. Време е да отивам на погребението. Съжалявам, Атина, но тук е твоят път. Оставям те.
Извади последния куфар и замина. Ядосана, че ще пропусна полета, затеглих куфарите към заведението. Оставих ги разхвърляни пред входа и влязох само с чантата си. Усетих пареща болка откъм татуйровката на Дървото на живота. Седнах на една маса, пренебрегвайки я и си извадих телефона. Писах на татко и мама, звънях им, но не получих отговор. Почувствах се изоставена. Оставих телефона на масата и се облегнах. Въздъхнах и огледах заведението. Към мен се приближаваше сервитьорката с тефтер и химикалка в ръце, а на главата 'и висеше широка барета, покриваща главата 'и.
-Добър ден! Какво ще желаете? - попита тя. - Има пържени картофки, бургер...
-О, не, само някаква напитка.
-Да видим, имаме сок, безалкохолни напитки, шейкове и...
-Един шейк с банан и ягода, моля.
-Идва веднага.
Сервитьорката си тръгна, записвайки поръчката. Аз извадих телефона отново и писах на мама и татко. Те не ми отговориха и аз, с огромна въздишка се изправих. Мислех да си тръгвам, но сервитьорката дойде с чаша на парти шапки в ръка. Остави я на масата с лек трясък и отиде на друга маса. Седнах без да поглеждам шейка, а вместо това се огледах. Мислех си колко много искам да се свечери, когато сервитьорката дойде и ме изтръгна от унеса.
-Съжалявам, че Ви прекъсвам, но е десет вечерта. Затваряме.
-Да, съжалявам, унесла съм се.
-Е, хайде тогава. Изпийте го ако ще пиете, защото трябва да хвърля чашата.
Тя си тръгна с походката на Мелиса, а аз си помислих - и ядосана.
Реших, че с мъка трябва да изпия шейка, за който вече съжалявах, че съм го купила. Взех касовата бележка, която не знам от колко време стоеше на масата, и я погледнах, а после я хвърлих на земята. Не стига, че бях отчаяна заради полета и изобщо за случващото се, а сега трябваше да давам последните си пари за...
Отпих да видя дали си заслужават парите и се очудих. Тези хора в заведението искаха да им плащам петнайсет долара за чаша вода! Реших да не губя време, а да отида и да си изсипя мислите и чашата вода върху досадната сервитьорка. Станах и отидох право в кухнята, без изобщо да се замислям, че влизам в зона само за служители. Единствените ми мисли бяха как ще кажа, че няма да плащам за чаша вода, как ще я излея върху който ми попадне и как ще се прибера вкъщи.
Влязох с гърм и трясък и веднага се умълчах. Сякаш замръзнах на място. Огледах се и видях единствено същата сервитьорка да седи на плота и да чете вестник. Все още вцепенена погледнах заглавието: