Дървото на живота

Глава осма

Ванеса беше много срамежлива, но понеже Ави веднага я придърпа да си говорят, не 'и остана време да се срамува. Едно ми беше любопитно - имаше ли си приятели?
-Не. - отвърна тя, когато я попитах, въпреки че беше неудобен въпрос. Помислих си, че все ще намери някой в автобуса. Огледах се. Видях, че Оливър и Хермес си правят нещо като състезание кой ще впечатли момичето, с което разговарят. Отидох при тях.
-...и така се запознах с най-големия ми враг и неприятел. - свърши явно дълга приказка Хермес. Еазбрах го по физиономията на Оливър.
-Мислех, че Той ти е най-голям враг. - спасих момичето от отегчение.
-В живота ми не е само Той. - отвърна ми Хермес.
-Аха. Коя е тя?
-Казва се Белатрис. - следващата част той ми прошепна в ухото. - Оливър е хлътнал по нея. От един час го гледам.
-Ооо! - казах му аз. - Е, Белатрис, ти познаваш ли някой оттук оттук.
-Освен тези двамата... - усмихна се тя.
-Значи не? - попитах я.
-Да.
-Е, тогава ела с мен.
Когато се отдалечихме от момчетата, тя ми каза:
-Благодаря! Ако не се беше появила щях да отнеса поредната история за момченце, което уцелило момчетата с купа с чеснов сос или нещо такова.
-Е, няма защо. Аз съм Атина.
-Скайлър? Приятно ми е.
-И на мен.
-Леле, Ати, ти си като магнит за приятели. Кой е това? - извика Ави. Вече бяхме до тяхната седалка. Ванеса ми се усмихваше. Ави 'и беше сплела две плитки.
-Това е Белатрис. - представих втората за деня моя нова приятелка.
-Е, Бела, аз съм Ави, това е Анабел, а това е Ванеса.
-Тук стана много претъпкано. - възнегодува Анабел. - отиди с приятелките си другаде.
-Къде тогава да седнем? - попитах.
-На последния ред. - предложи Ванеса.
-Хайде тогава. - каза Бела.
Това бяха много дълги четири часа път. На втория и половина часът беше дванайсет и пет. Бях гладна и ми се спеше, защото не можах да си доспя. Леко се унасях, но още помнех, че не ми се иска. Но лошо ли беше да подремна? Не знам дали можех, Ави се надвиквше сама с шумотевицата от всички в автобуса. Бяха около петнайсет човека без нас четирите, но пак говореха силно.
Когато стигнахме до някъде бях много уморена. Гласовете утихнаха и шофьорът обяви, че сме стигнали. Не можах да разбера що за дестинация е на полянка насред гората. И една беседка не можах да видя. Единствения звук беше на водопада зад дърветата. От полянката не се виждаше или просто бях много уморена, защото другите ахкаха на нещо. Огледах се. Зад няколко дръвета и храста имаше пътечка. Може би натам трябваше да тръгнем.
-След мен, моля! - викна леко шофьорът и тръгна по пътеката следван от всички нас.
Вървяхме около половин километър навътре в гората, когато едно момче попита:
-Кога ще стигнем?
Внезапно спряхме. Момчето така и не получи отговор, но не ме интересуваше. Шофьорът се огледа и прошепна нещо на едно дърво. Не че щеше да му отговори. Поне така си мислех докато не каза заклинание на друг език. Стана ми лошо защото света се завъртя. Другите изглеждаха добре. Когато всичко се оправи не видях промяна в нищо. Шофьорът се закашля и каза:
-Е, да продължаваме.
Повечето го освиркаха, но някои останаха тихи като мен, независимо, че това издразни всички до един.
Вървяхме още половин час и най-накрая чух нещо друго освен песента на птиците. Отпред имаше голяма каменна стена. Пред нея стояха коне с крила и хора с тежка броня. Шофьорът, чието име беше Дейв ни спря.
-Слушайте сега - викна той. - може да се стреснете малко, но трябва да тичате към стената и после да скочите. Ако ви е страх си затворете очите. Първи са пазителите. Долу ще ви посрещне някой.
Напред излязохме Оливър, Хермес, Пърси (който както винаги четеше), Том, Уилям, Анабел, Ави, Алекс и аз. Бела и Ванеса ни гледаха.
-Да мина първа? - попита Алекс.
-Давай. - отвърна 'и Уилям.
Тя се затича без да мисли и изчезна зад стената. Ченето ми увисна. Въпреки, че бях удивена, скока 'и ми даде кураж. Нищо, че пред мен скочиха всички освен Анабел.
-Ти си. - каза тя.
Приближих се и започнах да ходя. Не ми се наложи да скачам, защото гравитацията ме задърпа надолу. Видях светлина и после мрак. Около мен беше само вода. Бях паднала в река. Изплувах нагоре. Всички ме гледаха. Странно, но те бяха сухи.
-Какво? - попитах.
-Пропусна мишената. - каза непознат глас.
Погледнах нагоре. Над мен стоеше величествено тяло на кон с още едно човешко тяло с глава и ръце. Как се казваше... кентавър.
-Трябваше да... както и да е. Излез от реката и да ви заведем в бунгалата.
Излязох мокра до кости и тръгнах с другите. Алекс ми даде якето си.
-И така. - заговори кентавърът. - Това е нашият град. Там горе на хълма е училището. Тук живеят всякакви твари и същества магьосници, вещици и така нататък. Бих ви развел, но съм учител и ми дадоха половин час, в който да ви заведа до бунгалата. Затова хайде.
Мислех, че са апартаменти за всеки, не бунгала. Поне Ави така каза. Както и да е.
Кентавърът ни заведе до легендарните бунгала. Те бяха дванайсет на брой, всяко със свой цвят. Нашия кентавър ни се намръщи и ни каза:
-Всеки по мястото си. Живо, живо.
-Но, господине - обади се Пърси. - кой в кое бунгало е?
-Е как? Според стихията.
-Според какво? - попита Уилям.
-Стихията. Ох, остави. Уилям, в черното бунгало, Пърси, в кафявото, Хермес в червеното, Том в синьото и Оливър в бялото.
Алексис, ти си в розовото.
Изчака да се разотидат всички, които имаха бунгала вече и продължи:
-Анабел в зеленото, Авгостина в оранжевото...
-Ией, обичам оранжево! - викна Ави.
-Не ме интересува. И... Атина в...
Не отговори веднага.
-Лилавото. - каза той. А сега тръгвайте! Ще се видим на първия учебен ден. Не забравяйте да си купите учебници и тетрадки. И утре да отидете за пръчките си. Госпожица Долорес Ваканда ще ви каже.
И изчезна. Тръгнах към лилавото бунгало сама. Беше ми гадно, че никой от познатите ми нямаше да е с мен, значи с непознати. Какво пък, може би нямаше да е толкова зле. Готова за каквото и да е отворих вратата. Вътре, на земята седяха три момичета, които прегръщага възглавници. Явно си говореха за нещо и аз съм го прекъснала. Имаха дълги лилави коси и изглеждаха изненадани.
Стоях на прага на бунгалото, а те ме зяпаха. Влязох вътре и затворих вратата.
-Еее - заговорих. - Здравейте.
Не получих отговор.
-Кое легло е моето.
Нищо. Явно беше единственото с подредени завивки. Седнах на него и се замислих къде са ми нещата.
-Нещата ти са в дрешника. - каза най-високата от трите.
-Кой от четирите?
-Очевидно този с надпис "Атина Скайлър".
Не 'и отговорих. Проверих в дрешника и видях, че всичко е там подредено и чисто. Нямаше да си губя времето. Въпреки че бях гладна, реших да подремна малко, напълно забравила за видението.
Легнах на меката възглавница и заспах.