Дървото на живота

Глава седма

Събудих се цялата в добри мисли, въпреки валежа навън и лошото настроение на другите. Май щеше да ми върви днес.
На вратата се почука и веднага след това влетя Ваканда.
-Ставайте! - викна тя. Алекс изпуфтя и се зави презглава.
Ваканда и дръпна одеялото.
-Добре де, добре! - каза с недоволство Алекс.
Тя стана, взе си чантата с гримовете и влезе в банята.
-Май доста време ще я чакаш. - рече Ваканда.
-Да. - отвърнах.
-Е, ако искаш ела в моята стая да използваш тоалетната.
-Аммм...
-Какво?
-А, нищо, Ваканда.
-За теб съм професор\госпожо Ваканда.
-Да, професоре. Ами може.
Изобщо не исках, но ме беше малко страх да 'и откажа. Вида 'и беше като на някой убиец. С опърпаните дрехи и черепа на ръката...
Тръгнахме нагоре по стълбите и аз се замислих, защо Ваканда има стая. Мислех, че се телепортира.
Качихме се на петия етаж мисля и се спряхме пред врата четири. Защо врата четири и то на последния етаж? Да не вървяха отгоре надолу?
Погледнах съседната стая. На нея пишеше "Стая тридесет".
-Какво? - попита ме Ваканда.
-Нищо. - отвърнах и веднага влязох в стаята, но се спрях при гледката. Вътре всичко беше надолу с главата. Тапетите - отлепени, креслата - обърнати, а леглата счупени.
-Защо? - изпуснах се.
-Какво? - попита на мига Ваканда.
-Е толкова...
-Аа, това. - усмихна се Ваканда, явно се чувстваше като у дома си. Щракна с пръсти и всичко се оправи.
-Знаете ли - започнах. - Не ми е толкова спешно. Алекс ми писа току що, че е излязла, по-добре да слизам.
-Добре. - Ваканда остана объркана.
Докато вървях към вратата забелязах снимка да момче и момиче и отгоре послание "Честит шеснайсти рожден ден, братко!". И двамата ми се сториха познати. Излязох от стаята и слязох надолу.
Дръпнах бравата, но не можах да вляза в стаята ни. Пф, Алекс е слязла на закуска. Май ще е голяма излагация за мен. Бях по пижама, със стърчаща коса и с чехлите ми на котенца. Нямаше да допусна да се случи това да ме видят.
Звъннах на Алекс веднага.
-Ало? - попита тя.
-Донеси ключа. - отговорих и аз.
-Какво?
-Донеси ключа.
-Нали си при Ваканда?
-Отказах се, ще ти обясня после.
-Добре. Идвам.
-Хайде бързо. - казах аз и затворих. Почаках я малко и тя дойде, остави ми ключа и слезе обратно. Аз се оправих набързо и отидох при нея. За закуска си взех палачинки с шоколад. Не ми беше до храната, а до снимката, можех и гладна да пътувам.
-Ати, ела! - викна Ави, толкова силно сякаш бяхме в двата края на огромно поле. И помежду другото: поредният ми прякор или галено име вече беше факт.
Отидох при тях. Малко ме беше срам, защото всички им гледаха като на откачалки.
-Добро утро, Ати. - каза с усмивка Оливър.
-Добро да е. - рекох му с гримаса на раздразнение.
-И защо? - попита Пърси.
Не му отговорих. Още се учех да слушам хората докато обмислях разни неща.
-Чу ли ме? - попита той.
-Какво? - беше отговорът ми.
-Си толкова разсеяна. Призрак ли видя. - попита Хермес.
-А, не. Вижте, ако ще ви казвам, то тогава по-добре някъде далеч от тези досадници.
-Че какво им е на хората? - попита Алекс.
-Не си ли ги видяла? - попита Анабел. - Надзъртат зад ъгъла постоянно, чуват разговорите и плановете ни. Гледат на нас като на луди и все ни отбягват.
-Не ми се вярва, но е права. - каза Том. - Да, те са досадни и да, те ни подслушват. Май не е удачен вариант дори сега да говорим за всичко.
-Да, май не. - отвърнах разсеяно и станах от масата. Алекс отегчено ме дръпна обратно.
-Какво? - попитах аз, защото Уилям ме зяпаше с насмешка.
- Аа, нищо. Съвсем нищичко. - отвърна той ухилен.
- Ха-ха! - оплезих му се и отхапах от палачинката. Очертаваше се хубав, но пълен със загадки ден.
След закуска вички слязохме долу с багажите и всички допълнителни торби, сакове и т. н. Чакахме само автобуса да дойде и знак да се качваме.
Почакахме около половин час и най-сетне дойде. Ваканда също слезе и ни каза да се качваме. Към седем и половина бяхме потеглили. Алекс нервно гледаше през прозореца.
В този момент телефонът ми извибрира. Получих съобщение от мама и татко.