Дървото на живота

Глава четвърта

Станах от стълбата и затворих скицника. Исках да се прибера, но след случилото се май нямах място в хотела. Мислеше ми се единствено за това, за което имах причина да мисля. Чувствах се като частица, различна от другите. Не толкова обикновена, като безгрижните хора, незнаещи какво ми се случва.
Седнах обратно под дъжда и започнах да рисувам. Пред очите ми изникваха разни спомени, но само един блестеше по-силно от другите, а именно този на раждането ми. Как беше възможно аз, обикновено момиче с перфектен живот, така да се забъркам в нещо толкова специално и необикновено. Оказва се, че всички само са ме лъгали и всъщност не съм имала и бегла представа къде се намирам.
От толкова ядове и чувства започнах да огъвам молива застрашително, докато той не изпука и не стана две малки половини. Хвърлих ги в коша и огледах нарисуваното. Изобразяваше почерняло дърво, застанало в зловеща среда, но с нищо покаващо, че е Дървото на живота. Какво ми ставаше? Сякаш бях загубила и малката дарба да рисувам, или рисунките отговаряха на настроението ми.
Станах, вече мокра до кости, и влязох в хотела, като се опитвах да се промъкна някъде незабелязано. Тъкмо щях да си кажа, че пътят е чист, когато откъм стълбището започнаха да се чуват стъпки. Не знаех къде да се скрия. Пред мен вече бе застанал Томас, който ме гледаше подозрително. Обърнах се да не го гледам в очите.
-Не съм страшилище, а този твой гръб ме обижда. - заяде се той. Осъзнах, че в мъката си съм постъпила грубо, затова се обърнах, като се постарах качулката да ми покрива очите.
-Да? - попитах вече по милостивило.
Никакъв отговор. Стояхме толкова дълго така, че си помислих да не би да е онемял, но той отвърна интересно уверено:
-Мислех, че ще огладнееш след плуването, затова те потърсих, а и пазителите се притесниха.
-Нима? - попитах, вече забравила за качулката.
Том не ми отговори. Известно време ме гледаше в очите.
-Какво? - попитах.
-Да. Знаят как се чувстваш след... знаеш.
-Напротив! Никой не знае, дори и ти.
Тези думи малко го ядосаха и го видах как потрепва, но се съвзе.
-А ти понеже можеш да виждаш какво чувстват и виждат другите. - отвърна заядливо, но не злонамерено.
-За разлика от теб... - едва чуто му рекох и дръпнах качулката обратно до очите. - ... Мога повече от това по цял ден да се държа дръпнато и да се затварям в себе си.
За моя изненада той отново трепна, но с усмивка на лицето. Изглеждаше безразлична, но насмешлива.
-Какво ми се хилиш? - попитах тихо и търпеливо.
-Ти. По цял ден отбягваш хората, страхувайки се от мнението им. - той ми свали качулката. - Това е умение. Не по цял ден да се затваряш в себе си.
Не го разбрах, нито смешното в обстановката. Но схванах едно - Том беше като мен. Разбираше ме, чувстваше каквото и аз и се държеше като мен.
-Ти се чувстваш като мен, нали?
-Е, схвана го. - съвсем просто отвърна Том.
-Да...
-Идваш ли на вечеря?
-Не, не съм гладна.
-Ами... Лека нощ, тогава.
-Лека.
Разделихме се, а аз, почервеняла като домат си сложих качулката.
-Забравих нещо! - викна съвсем тихо Том.
Обърнах се и замръзнах. Той държеше бял лист и ми се усмихваше. Това ли беше? Щеше да ме покани на среща или да си признае чувствата?
-Да? - прошепнах.
Той се приближи и ми подаде листа.
-Трябва да отбележиш спортовете, на които ще ходиш. Възможни са много за хора като теб. Аз например си падам по хокей на лед, но то едва ли ще успееш.
-Да видим лии? - попитах вече с усмивка и свалена качулка.
-Хайде. Само още нещо...
Тъкмо се бях обърнала за спалнята.
-Да?
-Късмет с избора и хокея на лед.
Намигна ми и се обърна през смях.
-Ще видиш, ще ти натрия носа със...
-Стиковете? Амии добре.
-И ще ти счупя твърдата глава с...
-Шайбата. - засмя се Том и избяга.
Аз също се затичах в обратна посока, като си повтарях наум "Стик и шайба. Стик и шайба.". Не че знаех какво са и за какво се използват. Засмях се. Може би не се беше случило нещо толкова сериозно щом Том не ме отбягва.
Тъкмо се качих по стълбището, коато от ъгъла изникна Ави. Изглеждаше прекрасно, ходеше сякаш нищо не се е случило.
-Как...
-Нали знаеш, че Пърси е магьосник, като теб, като всички нас.
-Не.
-Вярно, болеше много, но ме излекува с едно махване на пръчката. Паметта на обикновените хорица е пренастроена и те нищо не си спомнят. Ела на вечеря.
-Не, благодаря. Не съм гладна.
Подминах я, а тя ме загледа объркана.
Стигнах до вратата на стаята и посегнах към бравата, но се замислих. Наистина бях гладна, но не ми се ядеше в присъствието на толкова хора. Реших да почакам вътре и късно вечерта, когато всички се прибират по стаите да сляза и да си взема някакъв десерт. Така и направих - влязох в стаята и легнах на леглото. Извадих си телефона и видях, че мама и татко са ми писали. Сърцето ми трепна от радост и за миг забравих, че съм им сърдита. Влязох си в пощата и видях,че са ме затрупали с притеснение. Татко ми се беше извинил за това, че ме заряза в заведението, а аз си помислих, че е било нарочно, но не знаех дали познава пазителите. Забравих напълно за всичките кавги между нас и започнаха да ми липсват както никога досега. Прегледах всичко повторно и видях последното съобщение от мама. "След няколко часа ще разбереш мисията си. Късмет и се пази много". Какво ли означаваше? Оставих телефона и легнах на леглото. На вратата се почука. Дали да отговоря? Замислих се и станах от леглото. Тихомълком се промъкнах до вратата и погледнах през ключалката. Видях единствено сива риза. Отворих вратата и видях Оливър с възможно най - чаровната си усмивка.
-Искаш ли на вечеря? - попита той и ме придърпа към коридора. Там видях намръщеното и направо бясното лице на Том, който се скри зад вратата на стаята си.
-Мерси, но не съм гладна. - казах и влязох обратно в стаята.
Заръшнах вратата след себе си и отново се настаних на леглото.
-Добре. Явно предпочиташ да си стягаш багажа за заминаването в Прокълнатата гора утре. Няма да те притеснявам, само щях да ти дам списъка със спортове.
Изправих се и видях пред вратата лист хартия и химикалка отгоре. Взех го и седнах на леглото. Зчетох съдържанието.
 
До госпожица Атина Джин Скайлър
По случай новата Ви длъжност на пазител и приемането Ви в училище за вълшебство на богът Феникс, имате право да изберете няколко от следните спортове:
1. Футбол
2. Волейбол
3. Баскетбол
4. Бейсбол
5. Тетербол
6. Тенис (на маса и на игрище)
Или други, в които не участва топка.
1. Плуване
2. Хокей на лед
3. Каране на ски
4. Каране на сноуборд 
5. Каране на велосипед
6. Каране на сърф
7. Каране на скейтборд
8. Гимнастика (спортна или художествена)
______________________
Моля изберете няколко от тези спорта, като оградите цифрата им и предайте отговора си до края на месеца, за да съставим вашия график на часовете, които ще посещавате в училище и заниманията извън него.
         С уважение: Арабела Грим,             директорка на училище за     вълшебство на богът Феникс

Оставих листа на шкафчето си и погледнах часовника. Беше девет и половина. Реших да не губя повече време и да сляза за десерт преди да са ги свършили.
Взех си чантата и излязох навън. Тъкмо посегнах да заключа вратата, когато някой ми хвана ръката. Извърнах глава и видях Ави, а зад нея стояха Анабел, Алекс и непознат силует загърнат в пътническо наметало.
-Атина - чу се гласецът на Алекс, който звучеше загрижен и леко изплашен. - Време е да се запознаеш с Долорес* Ваканда**...
---------------------------------------------------------
*Долорес - от лат. "dolor", означава болка
**В индианските предания тайнствена животворна сила, присъща на предмети от живата и неживата пририрода и може да изгубена и придобита.