Дървото на живота

Глава първа

Хем студено, хем топло! Направо хванах настинка!
Алармата издрънча редом с почукването на досадната ми малка сестра:
-Ставай, поспаланке! Ще закъснееш за училище.
-Неделя е, досадницо. Ако ти се ходи на училище отивай!
Мелиса си тръгна с високомерна крачка. След нея дойде и мама:
-Хайде, Атина, ще наглеждаш братовчедка си. Ставай, че леля ти и чичо ти са на път!
Напълно бях забравила за уговорката ми с мама да гледам братовчедка си, Луси. Станах светкавично и си облякох първите дрехи, които ми се мярнаха и слязох за закуска. Мама отново започна да бучи:
-Видя ли какво си облякла?
Чак сега се погледнах. Бях сложила костюма на хамбургер, който Мелиса захвърли вчера да ме подразни както винаги.
-Ей, неблагодарно бебе! -развиках се. - Как можа да си зарежеш грозната дреха в стаята ми?!
-Атина, да те накажем ли искаш? - татко отпи от кафето си и ме попита с дразнещия си равен тон.
-Не, татко.
-Тогава не се заяждай и отивай да си облечеш нещо нормално!
Този разговор ме вбеси, но някак успях да прикрия чувствата си. Качих се горе и облякох жълт потник и лилави къси панталонки. Погледнах към гардероба си. Сетих се, че от известно време не го бях подреждала. Взех си листа за подсещане и надрасках:

1.Да нахраня кучето
2.Да звънна за домашните за през лятото на НДП
3.Да прочета някоя книга от списъка за лятото (защото не съм ги чела)
4.Да купя подарък за баба Таня
5.Да изчистя хола
6.Да избърша прах
7.Да си купя чанта и портмоне
8.Да подредя гардероба

След като го записах се заоглеждах, мислейки си колко имам да върша. Слязох долу и започнах да си ям препечените филийки.
Мина малко, мама стана от масата, взе си чантата и излезе докато викаше:
-Чао, деца! Разчитам на теб, Атина.
-Да, да! - отвърнах аз и заизкачвах стълбите тичешком.
Влязох в банята, съблякох се и си направих отпускаща вана с балончета, преди да дойде Луси. Сигурно щеше да донесе раница пълна с кукли. Боже, колко пари взимат родителите и, по дяволите?! Засмях се и се отпуснах във ваната.
На вратата се почука.
-Излизай, че Луси е тук. Носи си и куклите, да си играете. И не ме разочаровай, Атина. Разчитам на теб.
Татко слезе по стълбите и тръгна за работа. Мелиса сигурно беше с приятелките си от цяла вечност, а аз трябваше да се обличам, понеже леля и чичо ме чакаха долу в гостната да поема братовчедка си.
Излязох от превъзходната вана, облякох се, източих водата, вързах си косата и слязох.
-АТИНААА! - изпищя Луси и ми се нахвърли.
-Добро утро, Атина! - поздрави ме чичо.
-Добро утро! - успях да се изкопча от прегръдката на Луси и отидох при тях прозинайки се. - Знам си всичко.
-Чудесно! - заобяснява ми леля. - Ще я вземем в осем часа, ако не утре сутринта. Чао, миличка!
-Чао, лельо, чичо! - извиках аз, вдигнах Луси с раницата и се качихме в стаята ми.
Тя извади най-горните кукли и се заигра. Аз я гледах разсеяно.
-Ще играеш ли? - попита Луси.
-Искаш ли?
-Добре. Ти си елфа Пенелопи. Аз съм приятелките Арияна и Айрис.
Погледнах я свъсено.
-Какво има? - попита ме тя.
-Знаеш, че не ми е приятно все да съм елф. Смени ми ролята.
-Моооляяя! - Луси ме погледна с нейните мили очички. Мразех този поглед!
-Ааа, неее, не и спешния поглед! - устната и започна да трепери. - Ааах, добре!
-Йееееее! Сега Матео гадното момче ще ти се подиграва на ушите.
Изфучах и продължихме да играем.
На всеки с когото се запознавах, му правеше впечатление, че моите уши са заострени. Все ми се възхищаваха, а аз се дразнех. Това бе единствената част от тялото ми, която исках да сменя. Биха ми помогнали при някое красиво момче, но не. Момичетата ми ги гледаха и ме наричаха "Остри уши". Мама и татко пък се чудеха защо са ми такива. Не знам, но техните не бяха такива. Всъщност като се замисля не знаех много за миналото си така че причините за елфските ми уши може да бяха много.
Мислите ми бяха прекъснати от Луси, която ме издърпа и ме поведе към банята. Затвори вратата и напълни ваната с вода.
-Ти си тези дванайсет кукли. -каза ми тя и ми подаде един куп кукли.
Взех ги и ги подредих до мен.
-Това е басейна. - продължи Луси, посочвайки ваната. -Вътре ще плуват и ще играят на топка. Аз ще играя с тези. -и посочи още един куп кукли от лявата си страна.
-Дообре. - смотолевих аз. - Как се казват моите?
-О, това е лесно. Жулиана, Хенриета, Анелия, Белатрис, Лия, Фергрендита, Денис, Хреминслама, Виктория, Мелиса, Луси и... - тя се спря и размени две кукли. - това си ти. Атина.
Не можех да повярвам! Тази кукла буквално приличаше на мен. Същата идеално бяла коса, с всичките бижута, които си бях наслагала, същите уши!
Другото което беше, че играя с кукла на име Мелиса. С други думи сестра ми.
-Гадост! - опулих се без да искам.
Луси не ми обърна внимание и продължи да слага шарени бански на куклите си. Докато  размишлявах над куклата-мен се бях унесла и тя бе сложила бански и за моите. Потопих няколко във ваната, като някои от тях оставих настрана. Сега ме интересуваше само и единствено куклата-мен. Чудех се защо Луси има такава играчка, наподобаваща ме. Какво трябваше да означава това? И защо основна подробност бяха дразнещите ми уши?! Защо всички се съсредоточаваха само в тях?
-Хайде навън! - изписка Луси и захвърли куклите.
Хвана ме за ръката и ме поведе към вратата. Отвори я с трясък и ме издърпа.
-ОЛЕЛЕ!!! - затаих дъх и погледнах небето.
Беше месец юли, а виелицата се виеше по-силно отвсякога. Луси се разтрепера от внезапния студ и ме попита:
-Къде сме?
Изведнъж пред очите ми причерня. Не бях ги затворила, но осъзнах какво става. Навън се стъмни веднага. Беше тъмно като в рог. Нищо не се виждаше.
Шумен пукот огласи внезапната нощ, а след него се разнесе пронизителен писък. Ръката ми се изпоти и осъзнах, че не държа Луси. Нея я нямаше. Чу се още един писък, а след него и детски плач. Тогава осъзнах, че тя пищи. Затичах се знаейки, че бягам без да зная накъде, но писъците на Луси ме ориентираха. Без да осъзнавам, извадих телефона и пуснах фенерчето. Голяма грешка!
Пред мен стоеше огромна черна забулена фигура, с оцапана от кръв уста, а в лявата си ръка държеше за врата малко дете, което явно беше в бесъзнание.
-ЛУСИ! - викнах с все сила някой да ме чуе, но никой не дойде. Вместо това изпуснах телефона.
Съществото захвърли безжизненото тяло на Луси и хвана мен. Изпод тъмната му одежда се подаде мазна черна ръка с остри дълги нокти. Докосна ме за ръката. Остра болка я прониза, а аз се разпищях. Пред очите ми причерна, въпреки че фенерчето светеше наблизо. Тази болка беше неуписуемо силна. Искаше ми се нещо просто да я спре. Да загубя съзнание, да умра...
Изведнъж усетих как мазната ръка ме пусна. Паднах на земята и наострих уши да чуя какво става. Свирепо ръмжене огласяше парка, а над мен усещах ярка светлина. Болката в ръката си стоеше все така силна и сякаш изсмукваше всичките сили от мен. Почувствах се по-слаба. Много по-слаба. Усетих и нежната ръчичка на Луси в моята. Това някак ме успокои в съня ми. Ако беше дори сън...
Внезапен полъх на свежест ме събуди и бях приятно изненадана, че лежа в собственото си легло, в моята си стая. На долния етаж някой плачеше неудържимо, затова реших да проверя какво става. Изправих се и отворих вратата безшумно. Слязох по стълбите и се скрих зад ъгъла. Дочух разговор между родителите ми и леля и чичо.
-Погребението ще се състои в петък, от десет часа.
Леля и мама плачеха както никога досега. Татко и чичо ги успокояваха.
-Какво погребение? - излязох аз. - За какво говорите?
Мама заплака още по-силно, а татко я притисна до себе си.
-Да 'и кажем ли? - попита чичо.
-Може би е време. - поуспокои се леля. - Време е да разбере истината. За доброто на всички. И в памет на Луси...
Тя се свлече на пода и заплака още по-силно. Аз се настаних в един стол, а след мен седнаха татко и чичо.
-Та ще ми кажете ли? - попитах.
-Да, Атина. - въздъхна татко.
-Преди години бе посадено необикновено дърво, което бе памет на много добър наш приятел, който почина. -заразказва чичо и вдигна ръката ми. Върху нея бе изобразено дърво от което летяха искри, оцветено всичкото в черно.
-Бе много специален мъж. -продължи татко. - Всъщност бе този, който е сломявал силата на много зли, но не успя да се пребори с един. Той разруши всичко и плени дървото, защото както ти казах то е необикновено. Нарича се Дървото на живота. Едно-едничко, създадено да предпазва покойника. Онзи злият го използва, за да запази живота си и да постигне безсмъртие. Точно тогава, когато положението беше безнадеждно за оправяне Дъвото направи нещо невиждано.
-Какво е направило? - попитах озадачена.
Татко и чичо направиха кратка пауза.
-Роди те. - отвърна чичо.
-К-как така? Но вие сте м-мои...
-Родители? - попита татко и рече: - Да такива сме. Но не ние сме те създали. Дървото го направи. С негова помощ ти освободи енергия, която победи злото. А ние приехме да се грижим за теб.
-А защо мама и леля плачат?
-Разбира се, тази сила бе подействала на човекът, който заслужава, но не на неговите последователи. Те го дириха шестнайсет години и само преди няколко дни го върнаха на власт. Ужасът от миналото се повтаря, а той изпрати най-ужасяващите си същества да те убият. Обаче ти се спаси. Сам самичка.
-Как? Аз лежах на земята и се гърчех, докато болката от тази татуйровка проникваше...
-Не е татуйровка, Атина. Така се бележат пазителите на дървото. Ти си новата членка, доказала че може да се брани, независимо какви ще са последиците.
-Не разбрах защо мама и леля плачат.
-Не мога да ти отклоня вниманието. Тогава ще ти кажа. Когато това ужасяващо същество се появи, Луси неспособна да се защити, бе убита от него.
-НЕЕЕ! - креснах, от което мама и леля заплакаха още по-силно. - ЛУСИ!
Задърпах се към изхода от къщата, но татко и чичо ме хванаха и не ме пуснаха. Отказах се от боричкането с тях, затова отчаяно се свлякох обратно в стола.
-Тревожат се за теб. Не искат, обаче трябва...
-Какво трябва?! - извиках през сълзи.
-Да заминеш, Атина. Пазителка на дървото и моя прекрасна дъщеря. Трябва да отидеш.
-КЪДЕ? - изкрещях още по-разтроена.
Чичо въздъхна и каза:
-В Прокълната гора. Съдбата ти е да се бориш, независимо от това колко кръв ще падне от тялото ти.
Изпищях от отчаяние и избягах обратно в стаята си. Легнах на леглото и си излях чувствата, колкото можех по-силно и несдържано. Виках си наум "Не може да се случва! Баламосват ме и си правят шега с мен! Луси лежи в детската си стая у дома и си спи спокойно. Гушка куклите и е жива и здрава."
След няколко часа изливане на чувства на вратата се появи мама. Вдигнах главата си от възглавницата и я прегърнах.
-Знам, миличка.
-КАКВО!?
-Колко си разстроена. Никой не е искал това, но Той е непреклонен и е готов да изтрепе всеки, който застане на пътя му.
-И как му е името на този откачалник?
-Никой не знае. Името му е пълна загадка, също толкова голяма като раждането ти.
При тези думи хванах възглавницата и изпищях пронизително. Мама ме притисна още по-силно до себе си и пусна нещо в ръката ми. Аз вдигнах поглед към него и видях блестяща верижка с медальонче на дърво.
-Чист диамант. Има дванайсет такива. Едното е в теб, другото е в нас, а третото е в Него. Тези трите са най-мощните. Твоята работа ще е да ги събереш и да ги използваш срещу Него.
-И това всичкото мога ли сама? НЕ.
-Няма да си сама, миличка. Ще имаш приятели до теб, а и това ще е връзката по между ни. Ще получиш помощ от другите пазители, но този медальон ще е вашата тайна.
-Защо е всичко това?
-Не разбра ли? Заради Дървото на живота е. Той иска да те убие, за да си освободи пътя към безсмъртието. За това е всичко.
-О, моля ви, оставете ме. Не ми се говори и не ми се слуша. - разплаках се отново и забих поглед във възглавницата.
Мама ми кимна и излезе от стаята. А аз, съкрушена и напълнена с чувства, заплаках неудържимо...