Дървото на живота

Глава девета

Събудих се към четири и половина, забравила за глада. Станах, взех си телефона и излязох. Имах планове да опозная града и нямаше да губя време. Не исках да викам никой, сигурно всички си имаха работа покрай откриването на учебната година.
Замислих се. Какво ли беше станало със списъка с учебни часове? Ави каза нещо такова, спомням си. Е, може би щеше да ми го даде скоро.
Тръгнах да вървя нанякъде, наоколо навсякъде имаше живот. Градчето не беше много голямо, надявах се да не се загубя някъде. Разбира се имах тези качества, затова сигурно щях. Засмях се тихо и тръгнах надолу по пътечката.
Наоколо имаше двуетажни сгради, магазинчета, къщи и щастливи граждани, които се разхождаха на групи и си говореха. Хм, не знам дали исках да продължа надолу по пътеката, мисля че предпочитах да остана сама, в тиха и спокойна среда. Обърнах се и тръгнах обратно към бунгалото.
Разхождах се, докато не видях момче със синя коса да бяга надолу. Спрях се и го погледнах. Точно тогава той се спъна в един издаден камък и падна по лицето си. Малко ме заболя и мен като го видях. Той се изправи, с покрит с ръка нос, а цялото му лице беше окървавено.
-Добре ли си? - попитах го аз.
-А, да да, няма проблеми. - каза ми той. - Случва ми се постоянно.
Загледах го объркано. Той се хвана за косата с другата ръка, за да си я оправи и си изпусна телефона. Аз му го вдигнах и му го подадох.
-Благодаря - каза той, извади си една кърпа от джоба, покри си носа с нея и се затича отново.
"Това беше странно", казах си аз и изхвърлих от мислите си страннотомомче от синьото бунгало, което си счупи носа пред мен. Продължих и стигнах до бунгалата. Отидох зад тях. Нямаше нищо друго освен дървета. Те бяха много, затова предположих, че оттам започва гора. А в горите не се разхожда никой, което значеше, че щях да остана сама на тихо. Подминах бунгалата и първите дървета и влязох в гората. Беше приятно да стъпвам върху меката трева, леко огряна от проникналите лъчи. Но това бързо се промени, защото изведнъж слънцето се скри, стана изненадващо студено и мрачно. Замислих се дали да продължа, но любопитството ми надделя. Продължих с несигурни крачки напред. Влизах все по-навътре и по-навътре. Един клон падна от дървото над мен и аз го настъпих. Чу се жален звук и аз се стреснах. Затичах се към него, но се спънах в един бодлив храст и се оплетох в него. Опитх да се освободя, но ме разсея звукът, който идваше от нещо, намиращо се на около четири метра от мен. Не можех да го видя много добре,но изглеждаше като малко, бяло конче, лежащо безпомощно на земята. Беше се заклещило в бодливив храст, около него течеше златна течност, наподобяваща кръв. Хванах един остър клон и с негова помощ се освободих. Крака ми беше целия в рани, но не ме интересуваше. Изтичах до малкото конче и видях нещо, което не бях забелязала, а именно красивия, остър рог, който се показваше от главата на клетото създание. Сега осъзнах, че не беше конче, а бебе еднорог, което беше ранено, а златната течност беше неговата изтичаща кръв. Хванах клона, с който се освободих аз и опитах да прережа клоните на храста. Получи се и издърпах малкия еднорог далече от растението. Извадих пребленяла мокри кърпички от чантата ми и натиснах раната на крака на животинчето. Стоях така и чаках кръвоизлива да спре, за да мога да превържа крака му. Това най-накрая се случи, аз извадих нова кърпичка и я завързах около крачето на еднорога. Погледнах го, то ми отвърна с измъчен поглед. Аз трябваше да се връщам, преди още беди да се случат. Изправих се, обърнах се в посока бунгалата и започнах да вървя натам. Замислих се за животинчето. Светкавично ми мина притеснителната мисъл, че то беше малко и безпомощно и че ако го оставя само в гората щеше да умре. Обърнах се и се затичах обратно към еднорога. То ме погледна. Аз седнах до него и се запитах "Какво да го правя сега?". Нямаше да го оставя самичко, но не можех и аз да остана цяла вечност в гората. Взех набързо решение и казах на глас:
-Сега ти идваш с мен.
Малкото животинче ме погледна с благодарност в очите, аз го вдигнах и го понесох към градчето. Когато приближихме, видях най-накрая бунгалата, отново ярките лъчи осветиха вече меката трева. Еднорогчето погледна нагоре, сякаш не бе виждало слънце никога. Излязохме заедно от гората и се устремихме към лилавото бунгало. Отворих вратата с крак и влязох с гръм и трясък вътре. Оставих бебето не лглото ми и се върнах да затворя вратата. За щастие в бунгалото нямаше никой, и без това не харесвах съквартирантите ми. Седнах на леглото ми и погледнах към еднорога. То беше готово да се унесе в сън, помислих си, че аз му преча, затова се оттеглих бавно след като го завих с одеалото ми. Не ме беше много грижа, че щеше да ги изцапа с кръв, за мен най-важното беше малкото да се възтанови. Щях да го задържа дотогава, щях да поема грижите за него, без значение дали другите го искаха или не.

---------------------------------------------------------
Искам да се извиня заради дългия период от време, в който не бях публикувала. Да, започна училище, но това изобщо не ми е оправдание. Надявам се сега да мога да пиша по-често, но до тогава се надявам новата глава да ви хареса!