As If There Is No Tomorrow

Chapter 6: Why did you stay?

Неутрален разказвач

Тя продължаваше да кара. Мислеше си, че както винаги, тихата музика и обикалянето на пустите квартали ще я успокои поне малко. Но нищо не се получаваше. Искаше да изчезне. Да я няма. Да не остави нищо след себе си, и никой да не я помни. Искаше да се заличи от лицето на Земята. И животът да продължи без нея.
Не искаше внимание, не искаше съжаление. Искаше само един човек да държи истински на нея. И да я разбере. Но нямаше как да стане това ако не се научи да се доверява. А това беше невъзможно.
Единственото нещо, което й се въртеше в главата бе, че няма да прости на Ади. Трудно се доверяваше, но и никога не прощаваше. Тя беше труден характер. Не показваше никога истинското си аз. Мислеше си, че ако някой опознае истинската й същност, ще знае как да я нарани. А тя не искаше да поема този риск. Но въпреки това всички я нараняваха, а тя още повече се затваряше в себе си. Не допускаше вече никой..
Единственият,който я разбираше беше баща й. Той я познаваше повече от всеки друг..и за него, тя беше целия му свят, както и за нея..
Но след смъртта му, заедно с неговата душа и тяло в ковчега беше заключена и нейната. Тялото й просто съществуваше все още. Душата й вече беше загубена..ето как можеш да умреш, без да се налага наистина да умираш.

Там беше малкото, силно и любящо момиченце, чакащо да бъде освободено, и да живее отново. Но ключа беше заровен много надълбоко в сърцето й. Но дори тя вече не го усещаше..
Не се беше предала...не. Беше отчаяна. Не виждаше вече надежда за нея.

Затова реши да отиде на мястото, където намираше утеха и покой. Искаше да бъде по-близо до смелото момиче, което беше. Това я крепеше. Мислеше си, че трябва да бъде по-близо до нея, за да го преодолее.

Ема

Тръгнах към гробището. Знаех колко късно беше, но и преди съм идвала. Не е трудно да се вмъкна. Пазачите винаги са някакви кьорави старци. Гробището беше на 15 минути път с кола. Заслушах се в текста на някаква балада. Не след дълго изключих тъпото радио,защото ме дразнеше вече.

След няколко минути бях там. Реших да паркирам малко по далеч от входа, за да не привличам внимание. Изгасих фаровете и двигателя и слезнах по най-бързия начин. Оставих колата отключена, за да не губя време, ако ме хванат.
Заобиколих входа, стъпвайки на пръсти. Видях, че телевизора в колибата на пазача, или там както се казва, е включен и явно е задремъл пред него. Винаги става така.
Но за моя сигурност, заобиколих входа и се изкатерих върху оградата. Кой глупак ще сложи ниска ограда? Прескочих, старайки се да съм максимално тиха.
Вече бях доста далеч от колибата му. Затова си ходех най-нормално, гледайки надгробните плочи. Някои гробове бяха хубави, подредени и като че ли нови..други бяха стари и дори на някои бяха нарисувани неща. Аз може би бях единственото живо нещо тук. Или поне външно..
Най-накрая стигнах. Олекна ми, че вече съм при него.
Седнах на пейката, която сама направих, за да има къде да сядам..някой ще каже, че съм луда, но това е едно от любимите ми места. Не заради всички мъртви хора, а защото той е тук..и някак си го чувствам се едно е седнал до мен и ме слуша как си говоря сама и се усмихва с прекрасната си усмивка..липсва ми тази усмивка.
Загледах се в надгробната му плоча. Имаше някаква бележка, залепена за нея. Взех я и включих фенерчето на телефона си, защото беше твърде тъмно. А и при това почерка му беше ужасен... за секунда не знаех къде се намирам...
"вземи и дъщеря си с теб в ада. На кучките там им е мястото ".
След това я изпуснах, защото някой извика зад мен. Още бях в шок заради написаното..
- Какво правиш тук по това време?- започна да ми вика. Имаше дрезгав глас и ясно изразен британски акцент. Със сигурност не звучеше като старец.