INSANE | h.s

Chapter 7

•Пейдж•

Хайде, Лиам! Вдигни по дяволите!

Не вдигаше. Трябваше да сме в колежа след час, а той не ми вдигаше. Трябваше да му кажа да дойде да ме вземе, защото нямах гориво. Ако не ми отговореше, какво щях да правя? Нямаше как да ходя пеша. Колежа е на поне 30 минути с кола, какво оставаше, ако трябваше да вървя. Това не беше добре...

Продължавах да набирам, но чувах само шибания сигнал свободно. Реших да се убедя, че освен това, всичко останало е готово. Униформа, грим, коса, парфюм, обувки. Всичко беше перфектно. Прибрах ключовете и телефона си в дамската чанта и започнах да мисля, какво да правя. Не можех да стоя и да чакам Лиам да си вдигне проклетия телефон. Трябваше да измисля нещо и то скоро.

Не! Не и това! Не можеш да молиш Харолд да те кара. Това би било проява на слабост. Освен това, притрябвал ми е. Мога да се оправя и без него. В никакъв случай аз, Пейдж, няма да помоля Харолд за услуга. Никога!

•Хари•

Ужасно силно и настоятелно тропане ме събуди. Кой ще ме търси толкова рано сутринта? Може би Зейн, но той трябваше да е на откриването на учебната година.

Опитите ми да игнорирам натрапника не бяха особено успешни и шумът се усили. Станах и отидох до вратата. Още наполовина заспял, отворих вратата и се стъписах, когато видях Пейдж да стои пред мен с ококорени очи.

•Пейдж•

- Какво?

Хари стоеше пред мен само по боксерки. Очевидно го бях събудила, но не ми пукаше. Бях отчаяна.

- Ъм... - избягвах да гледам перфектно оформеното му тяло, покрито с татуировки. – облечи се.

- Аз съм си у нас. Ще ходя, както си искам. Да не те притеснявам?

- Просто се облечи.

Въздъхна и отиде в стаята си. След секунда се върна, нахлузвайки дънки и тениска.

- Доволна? – направи изкуствена усмивка.

- Много!

- Кажи сега. Какво искаш?

- Трябвамипревоз. – казах тихо, бързо и неотчетливо.

- Моля?

- Трябва ми превоз. – отново смоталявих думите, избягвайки погледа му.

- Какво? Не те разбирам. Говори като хората!

- Виж, не ми е лесно да го кажа, ясно? – издишах тежко и го погледнах извинително. – Трябва ми превоз. Искам да ме закараш до колежа. На 30 минути път е оттук.

- Няма шанс, принцесо. Нали си имаш кола. Самозакарай се. – започна да затваря вратата пред лицето ми, но го спрях.

- Нямаше да те моля, ако не беше спешно. Нямам гориво и няма кой друг да ме откара. Няма да те моля за нищо повече.

- И аз какво ще получа?

- Нищо няма да ти дам.

- Чао, тогава...

- Добре, добре. Чакай.

- Слушам те...

- Ще ти дължа услуга. Става ли?

- Това е изкушаващо, но съм зает.

- С какво си зает пък ти? Да спиш?

- Не си ли чувала за сън за красота? Все пак това – и той показа лицето си – не се постига толкова лесно.

- Стига де! Нищо не ти пречи.

- Не те чух да казваш моля.

- Няма да ти се умолявам да ме закараш до шибания колеж!

- Значи нямаш нужда от мен.

- Започвам да се убеждавам колко ужасен си!

- Това не ми приличаше на моля.

Нямаше друг начин. Идиота си го просеше, но нямах друг избор.

- Моля те, Харолд, да ме закараш със скъпоценната си кола. – иронизирах

- Идеално. Толкова ли беше сложно.

- Изприщих си езика.

Той извъртя очи и каза:

- Чакай ме пред колата, идвам след малко.

•Хари•

Не бих се съгласил да й помагам, но ми доставяше такова удоволствие да я дразня, че не е истина. А и тази услуга бонус беше добре дошла. Не се знаеше кога ще ми потрябва. А най-хубавото? Сега вече Пейдж беше в ръчичките ми. 

Моля ви коментирайте, за мен е важно😔💕💕