The Good, The Bad And The Honest

14. Разходка в Рим

Дан знаеше няколко неща в живота си: как да се бие, независимо дали с оръжие или със  силите си, как да пази тези, които обича и колко точно мразеше да му съсипват деня. Последното си имаше собствена скала, която варираше от 10 до 1000 и в момента денят му солидно надскачаше хилядарката. За да бъде честен просто не обичаше Рим. Градът беше огромен и препълнен с туристи. Как се очакваше да намериш нещо отдавна загубено, когато не можеш да взривиш нещо без всички да те чуят и видят?! Как се очакваше да се вземе нещо, ако не можеше да разбие някоя каса с динамит или не спреше тока на целия град с късо съединение? Поклати отчаяно глава и се огледа наоколо. Небето беше ясно, огромни бели облаци пъплеха по него, подсказвайки, че може и да завали сняг.  Време беше да започне да действа или туко-виж се размечтал. Засили се по покрива на сградата, камъчетата, които бяха посипани с незнайно каква цел, изхрущяха под кубинките му. Фокусира края на покрива и началото на съседния. Да се вмъкнат безшумно, да го вземат и довиждане. Момичетата отдавна бяха намерили координатите. Това не беше проблем. Проблемът беше, че никой от тях не си падаше по безшумността. Ама никак. Беше по-вероятно, опитвайки се да са безшумни, да счупят перваз, по който ходят, да паднат върху нечий въжета за простор, точно като тези, над които той прелиташе в момента, и да се окажат право на асфалта. Захвана се за перваза на съседната сграда и се набра. Мазилката започна да се рони под пръстите му и Дан изпъшка тихо, псувайки под нос, докато се прехвърляше на покрива. Стана и се изтупа от прахоляка, тръгна към вратата в средата на покрива и се огледа. Макар че...какво ти оглеждане. Щеше да е късмет, ако някой мине по тоя забутан покрив дори при цунами или нещо от тоя род.  Изрита силно вратата и тя се огъна навътре. След втория ритник просто хлътна и се отвори навътре, разкривайки му гледката на най-добрите му приятели до един с вдигнати вежди.

-Какво стана с тихо и предпазливо, Дан - кръстоса ръце Карло, докато прекрачваше на покрива.

-Умря - изръмжа Дан. - Защото - разпери ръце и се завъртя. -Тук. Няма. Никого! 

Върху изсеченото лице на Юрая се изписа обичайната полуусмивка, която му придаваше онзи шантав вид на Жокера от Батман. Може и да беше любимият злодей на Америка, но тази усмивка върху лицето на Юрая не вещаеше нищо добро. Най-малко пък безшумност.

-Навярно защото хората не вървят по поривите, Дан - засмя се Юрая и се наведе да вземе едно камъче. - За тях си има улици. За нас обаче...