Day to noon ~ Ден до пладне

Ден до пладне

Бях на тринадесет години, когато започнах да виждам. Да разбирам. Преди не ми бе правило впечатление, но вече знаех. Той бе алкохолик.
Виждах как сутрин ръцете му трепереха. Забелязвах как погледът му светваше, спирайки се на алкохола. Ставаше друг човек.

Онзи ден го открих да пие в бараката. Погледнах го. Нямаше и следа от онзи обичлив джентълмен, който бе преди няколко години. Беше си отишъл, заменен от недодялани, груби шеги и блуждаещ поглед. Извади цигара и ме погледна. Не познавах този мъж. Избягах. Просто се затичах към гората. Не проумявах защо пиеше от сутринта.

Вечерта отново пи. Започнах да се чудя кога е трезвен. Навечерях се и се скрих в стаята си. Не можах да заспя. Загледах се в тавана. Бях способна да чуя разговора в съседната стая. Възрастните отново обсъждаха политика. Разпалено. До него. Пиянският крясък.

- СПРИ С ТВОЕТО ГЛУПАВО ПОВЕДЕНИЕ! ТОВА, ЧЕ СИ ТЪПА И ПРОСТА, НЕ ЗНАЧИ, ЧЕ И НИЕ СМЕ!

Чу се трясък. А после оглушително мълчание. Взех една жилетка и излязох навън. Намерих я да пуши, гледайки празно. Отидох при нея и я прегърнах. Стояхме така, сгушени една в друга. Може би и двете се опитвахме да забравим този непознат. Може би тя не издържаше. Може би ѝ тежеше прекалено много. Тогава, в мрака, тя прошепна нещо, което никога не си позволих да забравя. Думи, толкова горчиви и верни.

- Алкохолът не прощава на никого.

Часове по-късно я заварих да спи на дивана в хола.  

На сутринта я наричаше мила. Целуна я. Прегърна я. Каза ѝ, че я обича. Не се извини. Разбрах, че не помнеше. Просто не помнеше. Тя не продума.

И така дните минаваха. Той пиеше в бараката си, а тя не говореше. До пладне бе мил и грижовен, а след това отново се напиваше. Времето течеше. Те, обаче, сякаш бяха застинали.

Един ден тя се опита да поговори с него. Слушах ги. Той не искаше и дума да чуе срещу алкохола и цигарите. Накрая тя само му каза да прави каквото иска, но да спре да наранява хората около себе си. Той млъкна. Отиде в бараката. Отново. Тя запали колата и тръгна към града. Аз избягах в гората. За пореден път.
Така се въртеше този непрестанен кръговрат. Търсих как да му помогна. Опитвах. Отново и отново. Той не искаше.

Започнах да правя като нея. Не му говорех. Игнорирах го изцяло. Всеки ден след пладне палехме колата. Просто пътувахме. Без посока. Със силна музика. Отчаяно бягахме от проблемите. За жалост, не помагаше. Парещата болка бе винаги там. Дори сега, когато седя на гроба му, още боли. Все още го чувам как крещи. Все още не мога да осъзная защо. Все още в главата ми кънтят думите: „Алкохолът не прощава на никого". Все още съм безпомощна. Но вече не бягам в гората. Вече не паля колата. Вече не тръгвам никъде без посока. Сега просто помня.

---------
Можех да го напиша и по-добре. Първия ми уан шот. Йей.