Благодарение на бурята (Thanks to the storm)

5.

- Двайсет въпроса.
- Какво?
- Хайде да играем на двайсет въпроса. – Уилям беше нарязал черешов пай (пак по рецепта на баба Ларакуенте) и двамата преполовявахме по второ парче от него, докато от тонколоните кънтеше един от старите албуми на All Time Low, любимата му група.
Вдигнах пръст, докато усилено предъвквах огромно парче от пая. Той се засмя.
- Съгласна съм. Но ти започваш.
- Дадено. Любим албум.
- На група или изпълнител?
Уилям вдигна рамене.
- "The Altar" на Банкс.
- Това не съвпада с жанровете, които каза, че харесваш. И определено не е мейнстрийм поп.
- Да, но Банкс е богиня.
- Знам. Но харесвам предишния ѝ албум, "Goddess", повече.
Погледнах го шокирано. Не мислех, че може да сме по-съвместими, но ето, че слушаше любимия ми изпълнител.
- Слушаш Банкс??
- Слушам всичко, което се класифицира като хубава музика. Да, включително Банкс.
Ухилих се и поклатих глава, мислено благодарейки на съдбата, че се оказах затворена тук с това момче.
- Твой ред е.
- Не трябва ли да зададеш всичките си двайсет въпроса наведнъж?
- Очевидно не си играла играта. Ти си наред.
Замислих се. Исках да знам всичко за него, как се очакваше от мен да го обобщя в двайсет кратки въпроса.
- Какви са пороците ти?
Той едва прикри усмивката си.
- Звучиш като монахиня.
- Не е вярно!
- Да речем, че обичам алкохола малко повече от полезното. Но не пуша, не понасям никотина.
Присвих очи.
- Наркотици?
- Това, че съм от западната част, не означава, че съм наркоман, Талия.
- Вярно, съжалявам. Трябваше да попитам.
- А ти? Имаш ли пороци, или наистина си монахиня?
- Въпросът причислява ли се към бройката, защото ако е така, въпросите ти намалят.
- Просто отговори.
- Уискито е много приятна напитка. – отговорих завоалирано.
- Талия Дрейк! Кой би предположил?
- Стига де, това дори не се брои за порок. Не съм алкохолик.
- Не извъртай фактите, всичко се брои за порок, когато си на седемнайсет.
- Както и да е. Мой ред е. Какво мразиш най-много в себе си?
Той се замисли.
- Ще прозвучи клиширано, но не обичам да допускам хората до себе си. Преди да го отбележиш, не говоря за онзи мистериозен, „аз изграждам стени около себе си, защото съм наранен и дълбокомислен" тип надувки. Точно обратното, наистина го смятам за недостатък. Но хората са твърде плитки, никой реално не се интересува от живота ти. Интересува ги колко пари имаш, с колко момичета си спал, дали има как да организираш тазседмичното парти, защото техните са в града. Колко си популярен и дали имат някаква изгода да общуват с теб. Но не вярвам, че някой от тях е способен на истински отношения, затова не виждам смисъл да се сближавам с който и да е.
- Е, това беше неочаквано депресиращо. – вметнах с усмивка, за да разведря обстановката. Не ми се нравеше видът му, сякаш темата беше засегнала болно място и той се затваряше в себе си.
Но Уилям ми се усмихна в отговор и аз си отдъхнах – поне този път не бях успяла напълно да му съсипя настроението.
- Мой ред. Влюбвала ли си се някога? – изгледах го стреснато, погледът му беше прикован в мен. Без следа от усмивка.
- Ъмм. Зависи какво дефинираш под „влюбвам".
Не се получи, той дори не трепна. Продължаваше да ме гледа.
- Разбра ме. Влюбвала ли си се в момче досега?
- Може да харесвам момичета.
Той наклони глава.
- Не, не си.
- И защо си толкова убеден?
- Виждал съм как гледаш.. някои момчета. Момичетата, които харесват момичета, не правят така, дори тези, които си търсят прикритие.
„Него. Виждал е как гледам него, и знае какво чувствам."
Наместих се на мястото си, чувствах се некомфортно, докато ме наблюдаваше така съсредоточено.
- Била съм.. привързана. Имала съм сложни отношения с момчета, но никога не съм считала чувствата си за любов.
Уилям кимна и си придаде не толкова концентриран вид, давайки ми шанс да си поема дъх. Но не отмести поглед.
- Задай въпроса си. – каза.
- А ти?
Той се засмя.
- Малко неоригинално, не мислиш ли?
- Кажи го на себе си, ти пръв копира въпроса ми.
- Не, не съм се влюбвал. – отвърна Уил.
Знаех си!
- Но си ходил с много момичета.
- Да. Това не означава, че съм имал чувства към някоя от тях, различни от елементарно сексуално привличане.
Притокът ми на въздух рязко секна. Да ги нямаме такива, не ми беше комфортно да седя под зоркия му поглед в тази сумрачна стая, докато той говори за сексуално привличане.
- Аха. – успях да отговоря. – Добре, приема се. Ти си.
- Не ми се играе повече. – заяви той, облегна се и притвори очи.
Странният транс, в който ме държеше, докато ме гледаше, изчезна сега, когато очите му бяха затворени, и аз успях да се съвзема.
- Това беше твоя идея. – напомних му. – Твърде бързо ти омръзна.
- Разбрах каквото ми трябваше.
Какво?
- Какво?
- Казах, че зададох въпроса, който исках да задам.
За любовта ли говореше, или аз си въобразявах?
- Любимият ми албум ли те интересуваше, или пороците ми?
Уилям се усмихна, отвори очи и ленивият му поглед пак се спря на мен.
- И двамата знаем, че не те ме интересуваха.
Сигурно не съм успяла да скрия изненадата си, защото изражението му стана самодоволно. Сигурно бях почервеняла, чудесно.
- Аз, ами.. Трябва да се обадя.
- На кого?
Да, Талия, на кого? На Мадж, която те чака у вас?
- На мама. Сигурно ме чака да се прибера, трябва да ѝ кажа, че ще нощувам тук.
- Давай.
Извадих телефона си и набрах Марджъри. Уилям очевидно не ми вярваше, защото чакаше разговорът да започне с интерес. Мадж вдигна на второто позвъняване.
- Тал! Минаха седем часа, къде си? И защо не вдигаш, звънях ти поне пет пъти! Какво стана?
Звъняла ли ми е? Сигурно нямаше обхват заради бурята.
- Здравей,.. мамо.
- Мамо?
- Да, всичко е наред. Добре съм. Но бурята ме хвана неподготвена и ще остана да нощувам в една приятелка.
- Каква приятелка? Тал, какво става?
- Казах ти, едно момиче от класа ми по английска литература предложи да нощувам у тях. – Хайде, Мадж, не може да загряваш толкова бавно.
- Оооооо! – Марджъри се засмя и смехът ѝ отекна по линията. – Разбирам, скъпа. – тя си докара „майчински" глас. – Това момиче Уилям Ларакуенте ли се казва?
- Да, точно. Бритни. Веднъж миналата година ни взе от училище, помниш ли?
- Имам отлична памет, скъпа. – Мадж продължаваше да се смее. – Хей, не прави глупости, нали знаеш? Знам, че това е Уилям, но не прави нищо, с което не си съгласна. Окей?
- Да, мамо. Разбрах. – усмихнах се. Беше мило, че се тревожи. Въпреки че не вярвах да има нещо, което Уилям може да ми направи, с което не бих била съгласна.
- Добре, маминото. Ще затварям, с баща ти ще слагаме вечерята.
- Вкъщи ли ще бъдете утре, когато се прибера?
Мадж се замисли.
- Мога ли наистина да нощувам у вас?
- Да, естествено.
- Супер! Ще избягам от нашите. Чудесно. Да, ще ме завариш утре.
- Тогава ще се видим на сутринта.
- Чао, Тал. Приятна вечер. – добави приятелката ми многозначително.
Погледнах Уил, който все още ме наблюдаваше с леко веселие.
- Ще бъде. – казах, и затворих телефона.