Краят на училището

Пета глава (Краят на училището)... се свежда до репутация

- Ти си била по-подмолна отколкото очаквах! - звънецът бе ударил преди секунди, а  Минхье вече стоеше срещу чина на Йеджин в нападателна поза, подхвърляйки злобни коментари. - По някаква невъобразима причина успя да излъжеш Юнги да тръгне с теб, а сега Джин те разнася из коридорите сякаш нищо не е станало. Я! Нямаш ли малко срама?! - изрита чина й с все сила, така че да привлече вниманието й. 
- Остави я на мира! - изправи се до приятелката си Дайонг. - Ако искаш да знаеш, това е недоразумение. Йеджин не е искала Джин да я носи на ръце. 
- А, какво направи? Разигра някаква сцена, в която не си могла да помръднеш и той, понеже е мила душа, се е смилил над теб? - с подигравателен тон попита Минхье по посока на Йеджин, напълно игнорирайки присъствието на Дайонг до себе си.
- Не съм разигравала нищо! - възпротиви й се най-накрая и самата Йеджин. Бе достатъчно объркана от станалото, че да може да подреди мислите си в логическа цялост. Точно в момента най-малко й бе до упреците и подмятанията на Минхье. 
- Какво си мислеше докато те носи, а? - включи се й Гъмджи на свой ред, досега стояла зад приятелката си и само слушала безучастно ставащото. - Вече имам за гадже едно хубаво момче, защото да не завъртя главата на още едно?! - Всъщност си мислеше как се благодари на Бога, че носи клин под полата на училищната си униформа, иначе срамът и щеше да е пълен, но не си направи труда да й отговори. - На това ли му викаш да бъдеш гадже с някого?
- Е, аз поне съм гадже с някого! - постави я най-накрая на мястото й Йеджин, при което цялата класна стая гръмна в смях. Явно повече от половината им клас бе сметнал, че сценката, която предстои да се разиграе в момента е много по-интересна от предполагаемото им междучасие, затова и бе пълно с хора в момента.
- Я! Ти, малка... - Гъмджи понечи да я удари през лицето, когато ръката й замръзна във въздуха.
- Нали не планираш да удариш приятелката ми? - долетя суровият глас на Юнги зад гърба на Йеджин. Усети как цялото й тяло се вкоченява. Знаеше, че той няма да остави нещата така. Също бе наясно, че само да удари звънеца щеше да се появи тук - както и стана. И макар да бе опитала да подготви себе си за срещата им, сега когато той бе на метър от нея, сърцето й щеше да се пръсне, а ръцете й започнаха да треперят от само себе си, при което тя побърза да ги скрие под чина си. 
- Юнги! - понечи да му се усмихне Минхье напълно забравила, че до преди малко тя също е била готова, подобно приятелката си, да посегне на гаджето му. - Ти... ти си тук. - бе единственото, което съумя да каже, вадейки на показ медено гласче и приглаждайки механично косата си зад ухото. Изобщо не приличаше на себе си в негово присъствие. Опитваше всячески да изглежда мила и внимателна, докато всъщност беше груба и нетактична.
- На теб говоря! - изобщо не обърна внимание на абсурдните опити на Минхье да привлече вниманието му. Очите му в момента заплашваха да прогорят дупка в главата на Гъмджи, която все още стоеше със застинала във въздуха ръка. 
- Аз... - започна несигурно, сетне осъзна, че ръката й все още стои вдигната и побърза да я свали. - Съжалявам. - осъзнала, че няма какво да каже в своя защита тя просто сведе глава. 
- Ще съжаляваш повече, ако те хвана само още веднъж да опитваш нещо подобно! - изрече с каменно изражение. Гласът му не трепна дори за секунда, давайки ясно да се разбере, колко сериозен е той в момента. Личеше си, че е бесен. И тук държанието на Гъмджи нямаше нищо общо. Йеджин много добре знаеше, че тя е причината. 
- Не, не, няма. - смънка под носа си Гъмджи, като почти не се скри зад Минхье, която продължаваше да опитва всячески да привлече вниманието на Юнги. То обаче бе насочено другаде. 
- Йеджин, - обърна се към нея с леден глас. - последвай ме. - едва ли не заповяда той. 
- Хей! - обади се неочаквано за всички Дайонг. - Какво си мислиш, че правиш? - препречи му пътя тя, при което Йеджин изтръпна. Това бе възможно най-неподходящия момент за приятелката й да я защитава. Тя дори не знаеше цялата история. Виждаше само откъслечни неща от нея и щеше да обърка всичко. А, Юнги само това и чакаше. - Не ти ли стига това, което й причини тази сутрин и...
- Дайонг! - скочи мигновено от чина си Йеджин, заставайки между двамата. - Казах ти, - започна шепнешком тя. - той нищо не е направил. Аз бях. 
- Затова ли трябваше Джин-оппа, да те спасява от него, носейки те на ръце? - не си направи труда дори да понижи глас тя. Йеджин изтръпна. Приятелката й не знаеше какво говори. Бе си направила сама изводи, които изречени от нейната уста по този начин, звучаха така сякаш Йеджин й е помогнала да стигне до тях. Все едно й бе казала истинските си чувства относно случилото се и тя сега просто бе посредник за тях. А не беше така! 
- Нищо подобно не съм казвала. - обърна се по посока на Юнги тя. Кафявите му очи не трепваха, гледайки я по начин, който можеше да значи само едно "бих те убил още сега, но има свидетели." - Честно, тя сама го е решила. 
- Да бях само аз! - изсумтя зад нея Дайонг. - Всички решихме така! Защото е очевидно. 
- Моля те! - обърна се отново по посока на приятелката си. - Каквото и да си мислиш, че правиш в момента не ми помагаш. 
- Да, защото единственото, което може да ти помогне е да не си с него. Защо изобщо каза "Да!" вчера?! Той е ужасен и... - тя не можа да продължи, защото Йеджин побърза да й запуши устата с длан. 
- Моля те, Дайонг, спри! - отново й прошепна, така че другите да не ги чуят. - Заради мен! - примоли й се тя. 
- Хубаво!!! - изрече, след като изблъска ръцете на приятелката си от устата си. - Не те харесвам. - рече безжалостно по посока на Юнги накрая.
- Явно това не важи за всички от Бангтан, а? - обади се на свой ред със злъчна нотка в гласа той. Йеджин можеше да види как за части от секундата увереността на приятелката й се изпарява, за да направи място объркана физиономия и пламнали бузи. Всички разбраха намека, което накара стаята да притихне в очакване на развръзката. Добре, че Джимин не беше тук.
- Юнги! - извърна се отново към него тя.
- Не ме наричай така пред другите! - без да трепва със същия заповеднически глас като от преди малко й рече той. Тя не разбираше какво има предвид с тези си думи, гледайки го с видимо недоумение. - Как ме нарече снощи? Повтори го.
- Юнги... - отрони едва, осъзнавайки какво цели той.
- Казах да не ме наричаш така! - пристъпи крачка напред към нея. - Кажи го! - изсъска едва чуто той. За първи път виждаше толкова много ярост у някого. Лицето му беше ледена фасада, очите му изглеждаха така сякаш всеки момент ще започнат да мятат ледени копия по нея, бе стиснал зъби, така че да не каже още нещо. Откровено я плашеше в момента. Нямаше друг избор.