Краят на училището

Шеста глава (Краят на училището)... има план за теб.

Когато звънецът за голямото междучасие удари, всички скочиха щастливи от чиновете си, доволни, че е време за обяд. Всички, без Йеджин. Тя седеше загледана в дланите си, докато съучениците й се мъчеха да напуснат класната стая час по-скоро. Няколко обърнаха погледи към нея, изненадани че все още стои на мястото си, но не си дадоха за цел да разберат каква бе истинската причина. Дайонг изчака стаята да се поопразни, сетне се приближи до нея с кисела физиономия.

- Йеджин, знам, че си ми приятелка и осъзнавам, че явно наистина го харесваш, но не мога да го приема. - рече недоволно тя. След срещата си с Юнги, Йеджин се бе постарала да не остави съмнение у приятелката си, че наистина изпитва нещо към него и че връзката им е естествено продължение на същите тези чувства. Както бе и предположила Дайонг не й повярва. Приемаше думите й, но не й вярваше. Просто не можеше да проумее как някой, който е толкова далеч от интересите на Йеджин може да привлече вниманието й, още по-малко да спечели сърцето й. - Ще те подкрепям, защото си ми скъпа, но не го харесвам. И не ми харесва как се държи с теб. - изказа откровеното си мнение тя. - Кълна се, че ако те нарани по някакъв начин, ще го намеря и ще го ритам по пищялите цял ден докато не стане неподвижен и не се наложи да ходи върху капачките си...
- Толкова малка на ръст, а такива големи заплахи. - чу неочаквано зад себе си Дайонг. Веднага позна гласа и това както винаги я накара да се закове неподвижно на мястото си.  Беше Джимин. - Ето пак я стреснах. - извъртя очи, когато осъзна какво значи реакцията й. - Йеджин, - премести вниманието си към другото момиче в стаята. Тя бавно вдигна очи от дланите си. - Шуга каза да те заведа до столовата. - усмихна се накрая той, изглежда за да покаже, че не е чак толкова страшен колкото Дайонг си мислеше, само дето тя нямаше как да го види, обърната с гръб и все така вцепенена от мисълта, че той е зад нея и че навярно е чул всяка дума, която е изрекла по адрес на приятеля му. 
- Да, идвам. - отвърна едва чудо Йеджин, ставайки от мястото си. 
- Ако иска и приятелката ти може да дойте. - сложи длан на рамото на Дайонг докато го изричаше. Ефектът бе мигновен. Очите на Дайонг се ококориха готови да изскочат от орбитите и тя побърза да прехапе устни преди да е започнала да пищи. За щастие само Йеджин виждаше тези й реакции. 
- Тя има планове. - побърза да спаси приятелката си.
- Жалко. - сви рамене момчето и махна ръка от рамото й - действие, благодарение на което Дайонг успя да отпусне прехапаните си устни и сетне да направи това, което обикновено правеше в близост до него, а именно да забие поглед в земята. - Забавна е. - развесели се Джимин. - Следващият път тогава? - понечи отново да сложи длан върху рамото й. Този път, обаче Йеджин бе по-бърза и хвана ръката му докато още бе във въздуха. Той я дари с неразбиращ поглед.
- Има хафефобия*. - побърза да каже тя. - Не обича да я пипат. 
- О! - той побърза да прибере ръката си. - Разбирам. - сетне се наведе към нея, което от своя страна я накара да сведе глава дори повече. - Съжалявам, не знаех. Няма да се повтори. 
- Може ли да тръгваме вече? - реши да го извади от неочаквания интерес към Дайонг преди тя самата да е колабирала на пода от притеснение и срам. 
- Ооо, някой е нетърпелив да види гаджето си. - закачливо рече Джимин. Йеджин винаги се бе изненадвала от държанието му - в един момент можеше да звучи сериозен, в другия тотално наивен и без представа какво се случва около него, а в третия звучеше приповдигнато и не спираше да се шегува. Беше като малко дете, за което всичко бе на живот и смърт и напълно ново и непознато и едновременно с това неимоверно забавно. - Не се тревожи, ще те отведа цяла при него. Само дето не съм сигурен дали той ще е цял, ако го оставим по-дълго в присъствието на приятелката ти. - Йеджин можеше да чуе как Дайонг изскимтя едва чуто при думите му. - Звучеше доста сериозна.
- Не, не. Шегуваше се. - закима сигурно Йеджин. 
- Дали? - зачуди се с онзи невинен поглед, който децата правят, когато се питат дали ако бръкнат в контакта наистина ще ги хване тока. 
- Йеждин? - чу се задъхано от вратата на класната стая, при което всички отправиха погледи натам. На прага й стоеше Джин, дишайки едва. Сякаш бе тичал дотук. 
- Джин-хьонг?! - изненада се Джимин. - Какво правиш тук? - Джин местеше поглед ту към него, тук към Йеджин, сетне явно осъзна че няма как да проумее ситуацията в този й вид, затова го насочи към единственото безопасно място, а именно Дайонг. 
- Какво сте й направили? - попита той на влизане във вече празната класна стая. 
- Нищо. Просто я пипнах, а не знаех, че има хафремофобия. - обясни малко виновно Джимин. 
- Хафефобия. - поправи го Джин, но приятеля му реши, че просто изрича някакви неща, без конкретен смисъл и връзка с темата, затова само го изгледа объркано, кимайки неопределено, че в общи линии е съгласен с него и като цяло няма представа за какво говори. По същия начин, по който Джимин не осъзна, че го поправят, така и не разбра, че познайника му гледа към Йеджин докато го изрича. Знаеше, че тя е тази, на която и е хрумнало да използва същата дума. 
- Ъм, хьонг, какво правиш тук? - обърна се след малко към него Джимин. Личеше си, че е силно озадачен от присъствието му тук. - И защо търсеше "Йеджин"? - не разбра той. - Не каза ли името й, когато дойде?