Краят на училището

Осма глава (Краят на училището...) си има своите неприятни срещи.

Йеджин дълго мисли за думите на Юнги, което стана и причина почти да не спи тази нощ. "Ето защо ще те накарам да се влюбиш мен." Да се влюби в него? Нямаше шанс това да стане. Не и след 100 хиляди години и няколко прераждания. 

Тя сведе поглед към дясната си китка, където стоеше ластикът, който шаманката й беше дала. Не беше изчезнал, стоеше си там. Значи любовта не бе дошла при нея все още. Някак си отдъхна при мисълта. Сетне се запита защо изобщо приемаше думите на тази странна жена за истина? Да не би нещо от това да се бе сбъднало? Дайонг не й бе казала какво точно е разбрала от нея, но самия факт, че се отказваше да отделя толкова внимание на Джимин говореше сам по себе си. Е, да бе познала, че Джимин ще е първото, което приятелката й ще види като стъпи в училище, но това не значеше нищо. Та, те учеха заедно. Шансът да се случи така или иначе бе голям. Така че, защо изобщо се връзваше на подобни неща? Тя и любов? И ластик, който "гадае" кога си я открил? Как пък не. Звучеше толкова абсурдно и може би, ако не бе забравила, че глупавото нещо е все още на китката й досега щеше да го е махнала, както и направи току що, оставяйки го на тоалетката пред огледало. 

- Йеджин, пак ще закъснееш! - чу гласа на майка си от коридора на първия етаж. Това бе достатъчно да я извади от мислите й. Нямаше нужда да губи повече време. Напъха учебниците си в раницата и понечи да излезе от стаята. Нещо обаче не й даваше мира и тя спря на прага на вратата, извръщайки поглед към тоалетката. Ластикът за коса все още стоеше, където го бе оставила. Не бе изчезнал, а бе доброволно свален и оставен пред огледалото. Тя се усмихна на глупавите си опасения, че съдбата й може да зависи от думите на някаква опърпана жена, живееща на края на града. - Йеджин! - повтори отново майка й, този път по-настоятелно. 
- Идвам, идвам... - забърза надолу по стълбите към първия етаж тя. - Този път няма да закъснея, чест... - но се наложи да спре, когато забеля че майка й стои пред отворената входна врата, в чиято рамка стоеше не кой да е друг, а Юнги. - Ю... - понечи да каже името му, но сетне забеляза настоятелния поглед на майка си тип "Да имаш да ми казваш нещо?!" - Мамо,... ъм, това е...  мой съученик.
- Всъщност съм приятеля й. - намеси се неканен Юнги с коментара си, при което Йеджин изтръпна. Майка й, по принцип дребна слаба жена със средно дълга черна коса, която винаги връзваше на опашка, в момента й изглеждаше по-заплашителна от всичко друго в света. Очите й проблясваха като на котка в сумрака, точно преди да атакува. - Извинявам се, че се появявам така. - отново се включи Юнги, а на Йеджин й идеше да хвърли раницата си по него, че да го накара да млъкне докато е време. Едно беше да я излага пред цялото училище, но й пред майка й? Собствената й майка. Това минаваше всички граници. - Отскоро излизам с дъщеря ви, но държа много на нея. Точно затова дойдох днес тук, за да й правя компания до училище. Разбирате ли, не искам нищо да й се случи...
- Къде живееш? - сряза го изведнъж майката на Йеджин, госпожа Ким Хуасон. 
- В Унсан-мьон, госпожо. - отговори, без дори да се сепне от неочакваното прекъсване. 
- Това е в другия край на града. - отбеляза хладно тя, скръствайки важно ръце пред гърдите си. 
- Така е, госпожо. - съгласи се смирено той. 
- За да стигнеш тук навреме, трябва да си станал в 5. - отново констатира с леден глас г-жа Ким. 
- 4 и 30 всъщност. - поправи я Юнги със скромен глас, скланяйки глава към нея докато го изрича.